Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
Но не му се вярваше, че това е краят на бедите.
27
Имаше пожари за гасене, петима мъже бяха мъртви, а шестият издъхна още докато Рената се мъчеше да му помогне. Други четирима бяха толкова обгорели, че дарбата на Аларт му подсказа скорошния им печален край. Още на десетина жертви въпреки вайканията и риданията им трябваше да изчегъртат овъглената плът от раните, за да не остане дори парченце от гнусното вещество в телата им. Касандра напои превръзката на Дорилис с целебна масло и я отведе в спалнята й. През това време Донал и Аларт се качиха на стената и се загледаха във вражеския лагер, където огънят още бушуваше тук-там.
Щом момичето се успокои, дъждът отслабна и скоро спря, пък и щеше да е необходим продължителен порой, за да угаси лепкавия огън. Поне засега нямаше защо да се опасяват от прехвърчащи в мрака стрели. Донал обърна гръб на долината и изсумтя:
— Рейхъл и хората му ще си имат предостатъчно грижи до разсъмване. Ще оставя само неколцина стражи на пост. Дано не се заблуждавам, но онези долу поне ден-два няма да мислят за атаки!
Той отиде при сестра си и я завари в леглото с блеснали от треска очи. Тя протегна здравата си ръка и го дръпна да седне до нея.
— Вече знам, че Рената не се отнесе жестоко с мен, както си помислих отначало. Разбирам, че направи каквото е трябвало. Махна лепкавия огън от плътта ми, за да не изгори и костта. Касандра ми показа белега си, май ще имам почти същия.
— Значи ще носиш почетен белег от войната в защита на дома ни — усмихна се Донал. — Пак ти повтарям — ти спаси всички.
— Така е…
Тя примига от болка и в далечината отекна тътен. Той хвана малките й длани и ги стисна нежно.
— Донал — сериозно подхвана Дорилис, — вече съм жена. Кога наистина ще бъда и твоя съпруга?
Младежът се извърна неловко, доволен, че дарбата й да чете мисли още се проявяваше случайно и слабо.
— Сега се борим да оцелеем, чия, не е време за такива разговори. Макар вече да си жена, още си твърде млада.
— Как тъй? Щом мога да работя в матричен кръг и да отблъсквам онези, които искат да ни отнемат всичко…
— Но, дете мое…
— Не ме наричай повече дете! — сопна му се тя в миг на надменен гняв. После облегна глава на ръката му с въздишка, в която наистина нямаше нищо детско. — Оплетохме се в тази война и Алдаран има още по-голяма нужда от наследник. Татко е твърде стар, а и виждам как се съсипва с всеки ден. Днес… — Гласът й затрептя неудържимо. — Никога преди не съм си мислила за това, но днес разбрах, че и ти, и аз можем толкова лесно да загинем! Ако умра преди теб, без да съм ти родила дете, сигурно ще се намери кой да те прогони оттук, защото нямаш кръвна връзка с рода Алдаран. Или ако… ако ти умреш, ще ме сложат насила в леглото на някой чужд човек, защото имам твърде богата зестра. Страх ме е…
Той сви вежди. Всичко казано от нея беше вярно. Май Дорилис му показваше единствения начин да запази дома, с който бе свикнал от дете. И се чувстваше уязвим и крехък след тези дни на обсада и страдания. Видя хора да горят като факли. А Дорилис беше негова законна съпруга, дадена му по волята на баща й. Да, беше прекалено млада, но бързо, изумително бързо се превръщаше в жена… Ръката му неволно стисна нейната.
— Ще видим — въздъхна и я притисна силно към себе си. — Когато Касандра ме увери, че тялото ти е достатъчно зряло, за да заченеш и да родиш, без да се излагаш на опасност, желанието ти ще бъде изпълнено… ако дотогава не си променила решението си.
Стана и побърза да излезе от стаята, но не и преди Дорилис да долови в проблясък на телепатия мисълта му: „Тя вече изобщо не е дете…“
Тишина. Над крепостта Алдаран тегнеше безмълвие, от лагера на нашествениците също не долитаха никакви шумове. Аларт, качил се с останалите в наблюдателната кула, за да наложат отново укрепващо заклинание на стените, започна да се чуди каква ли нова подлост са намислили нападателите. Тази война чрез матрици така изостри чувствителността му, че едва ли не проникваше в умовете на противниците, а и не можеше да се отърси от виденията как замъкът бавно се разпада на отломки и сякаш целият свят се тресе под краката му.
Наближаваше пладне, когато навсякъде из крепостта се разкрещяха и завайкаха мъже, жени и деца, макар да не се забелязваше никаква опасност. Аларт се усети, когато от трите жени в кулата старата Маргали първа притисна ръце към слепоочията си и зарида.
— Ох, малката ми, детенцето ми! — писна тя. — Трябва да бъда с нея!
Изтича навън с необичайна за годините си пъргавина, а Рената се хвана за гърдите, сякаш я прободе стрела, и извика: