Повелителката на бурите
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: Дарковър #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Повелителката на бурите». Краткое содержание книги:
— Чия, ако наистина има някаква опасност за Донал, най-неподходящото място за теб е на крепостната стена.
— Той ми е съпруг и мястото ми е до него! — отсече тя непреклонно.
Аларт нямаше какво да възрази. В края на краищата тя можеше да сподели само това с Донал. Откакто отново се събра с Касандра, той още повече съчувстваше на самотниците. А в този момент осъзна, че Дорилис е твърде самотна. Вече нищо не я свързваше с децата в замъка, възрастните обаче все още я смятаха за малка. Не възрази, а се спусна по стъпалата. Усети, че момичето го следва по петите. Заедно излязоха на двора и тръгнаха към стената.
Имаше облаци само на хоризонта. А луните светеха толкова ярко, че в небето не се различаваше нито една звезда. Донал стоеше пред една бойница, скръстил ръце на гърдите си, и когато Аларт го доближи, чу нечий тих укор.
— Господарю Донал, още веднъж ви моля да слезете оттам. Чудесна мишена сте в тази светла нощ!
Най-сетне младежът се вслуша в гласа на предпазливостта, обърна се и тръгна надолу по стъпалата към двора. Само миг-два по-късно стрела изсвистя точно където бе застанал. Дорилис изтича и се хвърли в прегръдката му.
— Не бива да рискуваш така! Обещай ми!
Той се засмя и я целуна братски по челото.
— Нямаше нищо страшно. Исках само да проверя има ли будни долу или все пак са се махнали. В такава тишина и това можех да си помисля…
Аларт поклати глава мълчаливо. Твърде спокойно беше около крепостта, нашествениците несъмнено бяха намислили някаква нова дяволия. Затова попита:
— Според вас мъглата сама ли се разнесе или… някой помогна малко?
— Не съм сигурен — вдигна рамене Донал. — Долу си имат не един ларанзу, пък и наистина се разнесе твърде бързо, макар и това да се случва в планините.
Изведнъж в представите на Аларт въздухът зазвъня от крясъци и взривове.
— Викай стражите!
Още преди ехото в двора да заглъхне, въздушна кола се стрелна отгоре и от нея западаха малки тъмни сфери. Миг по-късно се разтвориха като цъфнали цветя и изляха пламтящи струи към покривите на замъка и двора.
— Лепкав огън! — изрева Донал.
Нямаше нужда да бият сигналната камбана. Няколко от дървените покриви вече горяха. Мъже притичваха на бегом към двора, но ги пресрещнаха потоци от пламъци, които не се гасяха с нищо. Двама изгоряха като факли, писъците им скоро затихнаха и само овъглените димящи трупове останаха на двора. Донал се хвърли да избута Дорилис към дълбока ниша в каменната стена, преди това обаче няколко капки попаднаха върху робата й и я подпалиха. Тя писна от ужас и болка, но Донал я завлече бързо към най-близкото корито и я хвърли във водата. Дрехата изсъска и угасна, една-единствена капка обаче проникваше все по-дълбоко в ръката й към костта. Момичето нададе почти нечовешки вой, обезумяло от причиненото й страдание.
— Прикрийте се! — извика той на уплашените стражи. — Идват още!
Дорилис се мяташе и виеше в ръцете му. Внезапно над главите им се разнесе оглушителен трясък, небето се изпълни с криволиците на мълнии… И една от въздушните коли се пръсна на огнени парчета, които се разлетяха из долината. Поредната светкавица разцепи на две второ крилато возило. По плочите на двора заплющя порой, Аларт подгизна за секунда. А Донал отстъпваше слисан от Дорилис. Тя крещеше и размахваше юмрук към небето, въздухът пращеше от електрическия заряд. Последната въздушна кола се взриви и набъбна в огромно ярко кълбо над лагера на нашествениците, поливайки го със смъртоносен дъжд от лепкав огън. И настана тишина, нарушавана само от тежкото трополене на капките и писъците на измъчената Дорилис.
— Аз ще й помогна! — викна гръмко Рената, изтичала на двора само по нощница. Момичето се опита да я отблъсне безсилно. — Недей, миличка! Не се бори с мен. Трябва да го направя, иначе ще ти изпепели ръката. Донал, дръж я здраво!
Последва нов писък на болка, но Рената неумолимо изчегъртваше с ножа и последните остатъци от лепкав огън. Щом свърши, Дорилис се отпусна в ръцете на Донал. Наоколо стражите зяпаха мълчаливи и стъписани. Рената откъсна парче от полата на прогорената роба, за да превърже раната, а Донал поклащаше лекичко сестра си и й шепнеше:
— Ти спаси всички ни. Ако не ги бе поразила, носеха достатъчно лепкав огън да не остане нищо от целия Алдаран!
Така си беше, осъзна Аларт. Деймън-Рафаел и Рейхъл явно бързаха да приключат с обсадата. Дали обаче бяха изчерпали запасите си с надеждата да довършат защитниците на крепостта още първия път? Всъщност Дорилис беше ли ги победила?
Тя наистина избави обитателите на замъка от ужасна гибел, както го бе отървала от чудовището, пратено срещу него от брат му.