Градът на златната сянка

Рени прегърна доктор Ван Блийк и притисна устни към напудрената й буза.

— Благодаря ти. Беше чудесно, че се видяхме.

Сюзън се усмихна.

— Нямаше нужда да чакаш да те погнат ВР-терористи, за да ми дойдеш на гости, нали знаеш?

— Знам. Наистина ти благодаря.

!Ксабу стисна ръката на доктор Ван Блийк. Тя я задържа в своята, като го гледаше с грейнал поглед.

— За мен беше удоволствие да се запознаем. Надявам се пак да дойдеш.

— Много бих искал.

— Добре. Договорихме се.

Тя остана в количката на потъналата в сянка веранда, изчака ги да се качат в колата и им махна, докато Дако завиваше по дългата алея и тръгна по ограденото с дървета шосе.

— Изглеждаш много тъжна.

!Ксабу от дълго време я наблюдаваше.

— Не съм тъжна. Просто съм… потисната. Всеки път, когато ми се стори, че съм стигнала донякъде, се натъквам на стена.

— Не трябва да казваш „съм“, а „сме“. Влажните му кафяви очи я гледаха с упрек, но Рени нямаше сили дори да се почувства виновна.

— Ти ми помагаш много, !Ксабу. Разбира се, че е така.

— Не говоря за себе си, а за теб. Ти не си сама — ето, днес разговаряхме с тази мъдра жена, твоята приятелка, и тя положително ще ни помогне. Приятелството дава сили, както и семейството. — !Ксабу разпери ръце. — Всички ние сме малки пред могъщите сили, пред гърма на пясъчната буря.

— Това е по-могъщо от пясъчна буря — инстинктивно затърси цигара Рени, но се сети, че в автобуса не се пуши. — Ако не съм откачила съвсем, то е по-голямо и по-странно от всичко, за което съм чувала.

— Тъкмо в такива моменти човек разчита на онези, които ще му помогнат. В моето семейство казваме: „Сега да бяха песоглавците на скалата.“ Само че ние ги наричаме „хората, които седят на петите си“.

— Кого наричате така?

— !Песоглавците. Учили са ме, че всички същества, които живеят под Слънцето, са хора като нас, но по-различни. Знам, че градските хора не мислят така, но за моето семейство и особено за семейството на баща ми всички живи неща са хора. Песоглавците са хора, които седят на петите си. Сигурно си ги виждала и знаеш, че е така.

Рени кимна малко сконфузено, защото бе виждала песоглавци само в зоопарка в Дърбан.

— Но защо каза, че искаш песоглавците да са на скалата?

— Това означава, че човек е в затруднение и му трябва помощ. Всъщност моят народ и хората, които седят на петите си, не винаги са били приятели. Много-много отдавна песоглавците извършили голямо престъпление срещу нашия прататко Мантис. Между нашия и техния народ избухнала ужасна война.

Рени не можа да сдържи усмивката си. Той говореше за тези митични същества, за маймуни и богомолки, така сякаш му бяха състуденти от политехниката.

— Война ли?

— Да. Заради един спор. Мантис се уплашил, че нещата ще се влошат и за да се подготви, изпратил един от синовете си да събере пръчки за стрели. Песоглавците видели момчето внимателно да избира и събира пръчките и го попитали за какво са му. — !Ксабу поклати глава. — Младият Мантис бил глупав и наивен. Казал им, че баща му се готви за война с хората, които седят на петите си. Песоглавците се разгневили и уплашили. Дълго време обсъждали какво да направят, докато се скарали помежду си, а накрая се нахвърлили върху младия Мантис и го убили. След това, опиянени от лесната победа, извадили окото му и започнали да си играят с него. Подхвърляли си го като топка и крещели: „Искам аз! Чий ред е?“, докато се боричкали кой да го докопа.