Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Кити, помощ! То идва!
Господин Пенифедър…
Не ме изоставяй! Фигурата погледна през рамо и извика ужасено… Видението изчезна. Почти веднага се появи друго — жена, тичаща между колони и нещо тъмно и чевръсто, което припкаше след нея и я преследваше. Бял проблясък сред сенките. Кити съсредоточи енергията си върху сферата. Игнорирай ги. Това не бяха нищо повече от видения, празни и кухи. Не означаваха нищо.
Бартимеус! Отново си помисли за името, този път умолително. То отново събуди дейност сред плаващите светлини и носещите се цветни ленти. Наблизо, кристално ясен, се появи Якоб Хирнек, усмихващ се тъжно.
Винаги си се опитвала да бъдеш прекалено независима, Кити. Защо не се откажеш? Ела и се присъедини към нас тук. Най-добре е да не се връщаш обратно на Земята. Няма да ти хареса, ако се върнеш.
Защо? Не можа да не попита.
Бедно дете. Ще видиш. Вече не си, каквато беше преди.
Успоредно с това се появи и друг образ — висок човек с тъмна кожа, застанал на затревен хълм. Лицето му беше гробовно.
Защо идваш и ни безпокоиш?
Жена с висока бяла шапка, вадеща вода от кладенец.
Ти си глупачка, щом идваш тук. Не си добре дошла.
Идвам за помощ.
Няма да я получиш. Образът на жената се намръщи и изчезна.
Мъжът с тъмната кожа се обърна и тръгна нагоре по хълма.
Защо ни безпокоиш? попита той отново през рамо. Нараняваш ни с присъствието си. Проблясък на светлини и той изчезна.
Якоб Хирнек се усмихна печално.
Откажи се, магьоснице. Забрави какво си била. Няма начин да се върнеш у дома.
Аз не съм магьосница.
Вярно. Сега си нищо. Обгърнаха го дузина нишки; той запука и засъска сред множество въртящи се петна, които отплаваха надалеч.
Нищо… Кити изгледа сферата си, която по време на разсейването й се беше разтопила като сняг. Остатъците й се носеха като малки снежинки. Сякаш духани от вятър, те отскачаха, танцуваха и се присъединяваха към безкрайния вихър около нея. Е, вярно си беше, разбира се — тя беше нищо: същество без субстанция, дърво без корен. Нямаше никакъв смисъл да се прави на нещо различно.
А те бяха прави и за още нещо: тя не знаеше как да се върне у дома.
Волята й отслабна. Остави сферата да се стопи — тя се завъртя като пумпал и потече в нищото. Кити се понесе по течението…
Друг образ заблещука пред погледа й на неопределено разстояние.
Здрасти, Кити.
Чупка.
А аз си мислех, че търсиш точно мен.
29
Почти тридесет секунди Натаниел и наемникът се гледаха тихо през залата. Никой от двамата не помръдна. Ножът в ръката на наемника стоеше неподвижно; свободната му ръка висеше близо до колана. Натаниел гледаше внимателно, но без надежда. Той беше виждал колко бързо можеха да се движат тези ръце. Чувстваше се напълно беззащитен. При другите им срещи той бе имал Бартимеус на своя страна.
Наемникът проговори първи.
— Дошъл съм да те върна — рече той. — Демонът те иска жив. — Натаниел не каза нищо. Не помръдна. Опитваше се да измисли стратегия, но мозъкът му бе скован от страх; всяка мисъл се движеше мудно като ледник.
— Мисля, че няколко от перспективните приемници бяха убити — продължи наемникът. — Нуда иска да запази възможно най-много млади тела. Е? Или предпочиташ по-достойна смърт? Мога да ти направя тази услуга.
— Ние не трябва — гласът на Натаниел беше плътен, сякаш езикът му не се събираше в устата, — ние не трябва да се бием.
Гърмящ смях.
— Да се бием? Това предполага известно равенство между нас.
— Остана ми още един роб под мое командване — излъга Натаниел. — Мисли бързо преди да е нападнал. Все още можем да работим заедно срещу врага. Освен това е и в твой интерес, сигурно го разбираш. Ще ти платя добре от държавната съкровищница. Ще ти дам неизмеримо много злато! Мога да те направя лорд, да ти дам земи, територии, каквото желае черното ти сърце. Само трябва да се биеш рамо до рамо с мен. Ето, в тези трезори има оръжия, които можем да използваме…
В отговор наемникът се изплю на пода на залата.
— Не искам земи и титли! Моята секта забранява такива маловажни неща. Злато — да! Но демоните ще ми дадат, ако им служа. Не говори! Знам аргументите ти! И какво ако Нуда унищожи цял Лондон или цяла Европа, какво от това? Може да изгори целия свят, не ми пука! Аз не вярвам в империи, министри или крале. Нека да настъпи хаос! Аз ще просперирам. Е, какъв е отговорът ти? Тук ли ще умреш?