Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Въпреки тази несполука, тя се почувства доволна от идеята по принцип и веднага започна да работи отново. В бърза последователност тя пробва множество други тела, опитвайки се да контролира всяко едно. Първото — пръчковидна фигура, повече приличаща на детска рисунка — съдържаше по-малко субстанция от предшественика си; Кити успя да предотврати разнищването й, но видя, че беснеещите енергии наоколо я смачкват като муха. Втората, длъгнеста наденичка с душещ мустак в предната част, беше по-стабилна, но естетически неиздържана. Третата, обикновена топка от въртяща се енергия, беше далече по-силна и по-лесна за поддържане и с нея тя успя да напредне значително, плавайки спокойно през хаоса.
Ключът е в липсата на крайници, помисли си Кити. Формата на сфера е добра. Налага ред.
Формата определено имаше някакъв ефект върху заобикалящата я среда, понеже не след дълго Кити започна да забелязва лека промяна в материята, през която минаваше сферата й. Дотогава цветните нишки, блещукащите светлини и пулсиращите образи — всички те бяха напълно неутрални и не реагираха, летейки напосоки както си решат. Но сега — може би заради новата решителност, с която тя направляваше сферата — те явно забелязваха присъствието й. Усети го по посоката на завихрянията, които изведнъж станаха по-определени, по-преднамерени. Започнаха леко да променят посоката си — стрелваха се близо до сферата, после се отдръпваха, сякаш се колебаеха. Това се случваше отново и отново, а нишките и мигащите светлини постоянно ставаха все по-силни и все повече. Изглеждаха просто любопитни, но това беше застрашително внимание, като акули насъбиращи се около плувец и на Кити не й харесваше. Тя забави хода на сферата си и с внимателно напрягане на волята — вече ставаше по-уверена — се наложи над въртящата се субстанция. Приемайки неподвижната сфера за център, тя тръгна навън, избутвайки най-близките дръзки нишки, които се стопиха и разпръснаха.
Това отстъпление се оказа краткотрайно. Точно когато Кити се поздравяваше за силата на своята целенасоченост, една стъклена нишка се протегна от основната маса като пипалце на амеба и захапа ръба на нейната сфера, отмъквайки парче от нея. Докато се стараеше да поправи щетата, друга нишка се стрелна от противоположната посока и си отхапа друго парче.
Тя отблъскваше яростно нишките. Навсякъде около нея всичко пулсираше и трептеше. На произволни места внимателно проблясваха светлини. За пръв път Кити усети истински страх.
Бартимеус, помисли си тя. Къде си?
Думите явно предизвикаха реакция в субстанцията. Изведнъж избухнаха пламъци от неподвижни образи, усилваха се и намаляваха, по-ярки и по-различими отпреди. Един или два се задържаха достатъчно дълго, че да види подробности: фигури, лица, различни късчета небе, една сграда, покрив с колони. Фигурите бяха човешки, но носеха дрехи в непознат стил. Бързите картини напомниха на Кити за отминали събития и в съзнанието й неканени се появиха отдавна забравени спомени. Но това не бяха нейните спомени.
Сякаш в отговор на тази мисъл внезапно далеч в бушуващата бъркотия избухна дейност, която приключи с образ. Той се задържа достатъчно дълго. Беше напукан, сякаш се виждаше през лещите на счупен фотоапарат, но това, което показваше, беше достатъчно ясно: родителите й, застанали заедно ръка за ръка. Докато Кити гледаше, майка й вдигна разкривена ръка и й помаха.
Кити! Върни се при нас.
Махай се… Кити реагира объркано и уплашено. Това беше номер, очевидно, но това не го правеше по-малко разстройващ. Концентрацията й се разстрои. Контролът над сферата и единственият й район на чист ред залитна и потрепери. Сферата се слегна и увисна. От всичките й страни, пълзейки, идваха нишки от материя.
Кити, обичаме те.
Чупка! Отново отблъсна нишките. Образът на майка й и баща й изгасна. С мрачна решителност Кити възвърна правилната форма на сферата си. Все повече зависеше от нея за всяко подобие на контрол, за да бъде поне малко себе си. Повече от всичко се страхуваше от това да не започне отново да се носи напосоки.
Проблясваха и други различни картини, повечето прекалено бързи, за да бъдат разпознати. Някои обаче, едва различими, трябва да й бяха познати, защото събуждаха у нея неясни чувства на безпокойство и загуба. Бъркотия от светлини; поредната картина, някъде много надалеч. Стар мъж, облегнат на бастун. Зад него имаше забързано черно петно.