През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Оттук бързо стигнахме до задната част на сградата, откъдето ратаят ни поведе към полето. Там ни чакаше гостилничарят с конете ни и няколко слуги.
— Най-сетне! — каза той. — На теб времето не ти се е сторило толкова дълго, колкото на мен. Но вече трябва да тръгваме. Яхвай коня!
— Преди това искам да ти платя. Кажи колко ти дължим!
— Вие на мен? — засмя се той. — Нищо, абсолютно нищо не ми дължите!
— Не можем да се съгласим!
— Напротив! Бяхте мои гости.
— Не. Дойдохме при теб непоканени и всичко, което ядохме и пихме, си го поръчахме.
— Ефенди, не говори повече! Не ме карай да се опозорявам, отказвайки ти гостоприемството си. Щом на двама такива безделници мога да дам каквото им сърце пожелае, ще помоля и вас да се държите така, сякаш сте платили.
— Но това, което получават двамата, също е поръчано от мен. Дори обещах да го платя.
— Да ме ядосаш ли искаш, господарю? Имаш желание да ми помогнеш да си върна парите, а аз трябва да взема от теб няколко жалки пиастъра за бирата и за две яйца? Не мога да го направя!
Щях да престана още при първата дума, но не се успокоих веднага заради Халеф. Исках да видя лицето му, което непрекъснато се свиваше в гримаси. Трябваше да си помисли, че наистина ще платя. Затова той бързо каза:
— Сихди, знаеш Корана и всичките му тълкувания. Защо се противопоставяш на продиктуваното от ангел Гавраил учение? Не виждаш ли, че е светотатство да отказваш протегната към теб честна и милосърдна ръка? Който дава милостиня, я дава на Аллах, а който отказва дар, обижда Аллаха. Надявам се, че ще се разкаеш за коравосърдечието си и ще зачетеш Пророка. Яхвай коня и не се грижи за пиастрите, които никой не иска!
Всичко това бе изречено с такава сериозност и усърдие, сякаш ставаше дума за нещо на живот и смърт, на проклятие и блаженство. Отстъпих с усмивка и само дадох бакшиш на ратаите; дреболия, от която обаче те бяха толкова очаровани, че подред ми целунаха ръка, което въпреки всичките си усилия не можах да предотвратя. После потеглихме. Първо яздихме известно време зад селото, а после завихме към Остромджа по нещо, което трудно можеше да се нарече път.
Скоро стигнахме до него, но след като селото остана зад гърба ни, попитах гостилничаря:
— Това така наречено шосе единственият път до Остромджа ли е?
— Най-прекият е. Има и други пътища, които обаче изискват повече време.
— Хайде да тръгнем по някой от тях! Не искам да яздя по този.
— Защо?
— Защото утре, като тръгнат след нас двамата негодници…
— Утре ли? — прекъсна ме той.
— Да, решиха да останат в странноприемницата ти, понеже не е необходимо да плащат, Не очакват да се върнеш по-рано, защото според тях тази вечер на рождения си ден здравата ще се напиеш.
— Негодници! Ще ги изненадам и ще им кажа, че днес изобщо нямам рожден ден.
— Няма да го направиш.
— Така ли? Защо?
— Защото е в твой интерес те да не идват в Остромджа по-рано от утре на обяд. Ще научиш и подробности. Ако ни последват, случайно могат да научат, че не сме тръгнали към Дойран, а към Остромджа. Това ще провали всичките ми планове.
— Добре! Щом искаш, ще тръгнем по друг път. Точно оттук един път се отбива вляво през полетата и ливадите. Ще яздим така, че да излезем на пътя за Кустурлу. Там никой не ни познава.
Отбихме се встрани. Гостилничарят го бе нарекъл път, обаче то беше всичко друго, но не и това. По почвата личеше, че тук от време на време бяха минавали хора, но утъпкан път нямаше.
Вдясно и вляво се виждаха поля, в повечето случаи засадени с тютюн. Видях и няколко малки, невзрачни насаждения с памук. После следваха угари и накрая се влизаше в гората, през която минахме, без да видим каквато и да е пътека.
Дотук бяхме яздили мълчаливо, но ханджията не можа повече да удържи любопитството си и попита:
— Чу ли какво си говорих с онези пияници?
— Всичко.
— Въпросите им и моите отговори ли?
— Нищо не ми убягна.
— Е, доволен ли си от мен?
— Изпълни задачата си превъзходно. Наистина трябва да те похваля.
— Много се радвам. Не ми беше много лесно да налучкам правилното решение.
— Много добре го знам, затова двойно повече се зарадвах на съобразителността ти. Доказа, че си голям хитрец.
— Очарован съм, че го чувам от твоята уста, защото подобна похвала струва десет пъти повече от която и да е друга.
— Така ли? Защо?
— Понеже си учен човек, който знае всичко от слънцето до най-малкото зрънце в пясъка, и герой, когото досега никой не е успял да победи. Познаваш императори и крале, които те почитат, и яздиш под сянката на падишаха, с когото си ял от една чиния.