Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
„Това е той! — реши Рева, хвана с две ръце дръжката и свали меча от скобите му. — Трябва да е той.“
Затвори очи и притисна острието към гърдите си. Усещаше хладната стомана. Сърцето ѝ биеше като лудо. „Най-сетне…“
Издиша бавно да се успокои. Щеше да се поздрави с успеха чак когато с Аркен се измъкнат по живо, по здраво от града. Преди това щеше да се върне в килера и да изчака до сутринта, да скрие меча в коша с пране и да излезе през предната порта под погледа на стражите.
Върна се при стълбището, като хвърли бърз поглед нагоре… и зърна нечия ръка. Ръката стърчеше иззад един ъгъл, отпусната върху камъка десет стъпала над нея. Беше малка ръка, кожата гладка и младежка под кървавите пръски, пръстите — дълги, но безжизнени.
Усещаше меча тежък и неповратлив в ръцете си, съвсем различен от нейното дошло от Далечния запад оръжие, но въпреки това промени захвата си върху дръжката, сведе върха надолу и тръгна бавно по стълбата.
Момичето лежеше по гръб с широко отворени празни очи, синият шал на главата му беше изкривен, бялата му блуза — поаленяла под прерязаното гърло. От раната още течеше кръв. Значи убийството бе извършено току-що.
Рева погледна към следващите стъпала и видя кървави дири, отпечатъци, които се застъпваха. „Не е сам. Може би не са дори двама, а повече.“ Осъзна го внезапно и неотвратимо, като леден душ. Синовете, те трябваше да са. „Синовете са тук, но не са дошли за мен.“
Първата ѝ, чисто инстинктивна мисъл беше да избяга. Къщата скоро щеше да се вдигне на крак, което щеше да е колкото опасно, толкова и благоприятно, защото с малко късмет щеше да се измъкне незабелязано в хаоса с все плячката си…
„Ще убият чичо ми.“
Изненада се, че тази перспектива я тревожи. Единственият ѝ кръвен роднина, човек, когото бе научена да презира, макар да не го познаваше, щеше всеки миг да загине заедно със своята азраелска курва. „Справедлив край за човека, предал Отеца, и за неговата еретическа уличница.“ Опита се да влее известна страст в тази мисъл, но напразно — изречението остана да виси безжизнено като рецитация на отдавна заучена догма, празно и неискрено в лицето на жестокостта, просната пред очите ѝ.
„Ами тя? — запита се Рева, все така впила поглед в лицето на убитото момиче. — Тя какъв край е заслужила?“
Тръгна несъзнателно нагоре по стъпалата, прескочи безшумно трупа, стиснала меча пред себе си с две ръце. Кървавите отпечатъци ставаха по-бледи с всяко стъпало, но все още се различаваха достатъчно, за да ги следва. Приклекна, преди да свие зад ъгъла, и използва острието на ножа като огледало — подаде го зад ъгъла, наклони го да улови образа и видя следващата серия стъпала — тях, както и тъмни силуети в сумрачния коридор. Не бяха оставили никого да пази пътя за отстъпление, странно недоглеждане… освен ако не бяха напълно убедени, че нищо не ги заплашва.
Зави зад ъгъла и изкачи стъпалата до коридора.
Бяха трима, всичките облечени в черно, включително черните шалове, които покриваха лицата им. Държаха мечове, леки азраелски оръжия, а не тежкото парче наточена стомана в нейната ръка. Клечаха пред една врата, силуетите им се очертаваха ясно на фона на жълтеникавата светлина, която се лееше през прага. И друго долиташе през прага — гласове на мъж и на жена. Жената беше изнервена, гневна дори, а мъжът — уморен и пиян. Сред потока от думи Рева различи „стрелци“ и „глупаво“.
Нападателят най-близо до вратата се протегна да хване дръжката.
— Защо убихте момичето? — попита Рева.
Завъртяха се като един, онзи най-близо до вратата се изправи в целия си ръст и я зяпна невярващо със зелените си очи — беше я познал, а и Рева познаваше отлично тези очи.
Отстъпи неволно назад, мечът увисна в хватката ѝ, въздухът излезе шумно от дробовете ѝ.
— Аз… — задави се тя, после се закашля, накрая успя да изрече, като вдигна меча: — Намерих го. Виж.
Зелените очи се присвиха, иззад шала долетя глас, решителен, студен и равен, какъвто ставаше винаги, когато той я биеше.
— Убийте я! — каза жрецът.
Мъжът най-близо до нея се хвърли с протегнат меч, върхът му прицелен в гърлото ѝ. Блокът ѝ дойде несъзнателно и беше в голяма степен резултат от уроците на Ал Сорна — тежкият меч се вдигна и помете острието на противника настрани, докато самата Рева отстъпи назад и се наведе да избегне последващия сечащ удар. Зад нейния противник жрецът изрита вратата и нахлу през прага, вдигнал меча си за удар. Стреснат женски вик долетя от стаята.
Рева избегна още един удар, заби пръсти в очите на противника си, после завъртя тежкия меч нагоре и навътре да го посече под коляното. Острието се заби дълбоко в плътта, до кокал. Тя остави мъжа да се гърчи с писъци, прескочи го и се втурна в стаята.