Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Събуди се от лекия натиск на още пране, прибавено към нейната купчина, чу и тих говор на уморени гласове, който утихна със затварянето на вратата. Стисна юмруци и започна да брои, стигна до сто и започна отново, като на всяка стотица разперваше по един пръст. Когато разпери и последния от десетте, стисна отново юмруци и пак започна да брои, като се застави да повтори същата процедура още три пъти. Чак след това се измъкна от коша и намери опипом вратата в пълния мрак. Открехна я и надникна в слабо осветения коридор. Нищо — нито шум от стъпки, нито гласове. Къщата спеше.
Рева се отърва от тежката двойна пола и остана по панталоните, които носеше отдолу, измъкна се в коридора и наостри уши, но все така не чуваше нищо. Добре. Тръгна към стълбището. Кухните бяха големи и празни, единственият звук идваше от няколко големи тенджери, оставени да къкрят на печката. Метален блясък привлече погледа ѝ към дъската за рязане. Ножовете бяха подредени на масата, имаше всякакви, от големи ножове за обезкостяване с широки остриета до миниатюрни, които приличаха повече на шила. Рева си избра обикновен, с острие около педя и с добре балансирана дръжка. Пъхна го под кожената ивица, която бе вързала за глезена си преди да навлече двойната пола.
Точно според очакванията ѝ от кухнята имаше и друг изход, друго стълбище, което навярно водеше към личните покои на васалния лорд, където той би трябвало да държи и ценностите си. Рева тръгна по стълбите бавно и безшумно. Първата стая, до която стигна, беше нещо като трапезария с дълга маса за хранене, чиято тъмна полирана повърхност отразяваше светлината на газените лапи; по стените имаше гоблени и картини, най-вече портрети. Погледът ѝ се поспря върху физиономиите, които я гледаха от платната — търсеше прилика със собственото си лице, но откри само характерната линия на челюстта и широкия нос на чичо си.
В съседство на трапезарията имаше библиотека, лавици с книги се катереха високо по три от стените. В средата на стаята имаше голямо писалище, на плота му лежеше отворена книга с разделител от червена панделка, до нея — изписани на ръка листове. Рева спря за миг до писалището и затвори книгата да види заглавието на предната корица — „За народите и богатството“ от Дендриш Хендрал. Почеркът върху пергаментовите листове беше четлив, дело на опитна ръка. „Васалството ни се определя от цената на виното — прочете тя. — Следователно богатството му се дължи на лозята. Кой е най-важният човек във васалството? Дали е онзи, който отглежда лозята, или онзи, който бере гроздето?“
Рева остави книгата, както я беше намерила, и продължи нататък. В другия край на библиотеката имаше още едно стълбище. Видът на стаята на горния етаж ѝ разтуптя сърцето. „Мечове!“
Стаята нямаше прозорци, осветена бе от канделабър, висящ от тавана, и светлината на многобройните подредени в редички лампи играеше по мечовете, окачени на четирите стени. Подът беше дървен и пружинираше леко под краката ѝ. Рева тръгна към най-близкия меч, обикновено, но добре изработено оръжие азраелска направа. Повечето мечове бяха от същия вид. Положени бяха върху метални скоби и лесно се сваляха от стената. Погледът ѝ попадна върху бялата мазилка над редиците мечове — цялата бе покрита с поизбелели, но все още ясни рисунки, показващи мъже в различни бойни стойки за двубой с меч. Рева си даде сметка, че е попаднала в стаята за тренировки. Сигурно и баща ѝ се бе учил тук да върти меча. И къде другаде би съхранявал брат му неговото лично оръжие, ако не тук?
Очите ѝ изпиваха стените, подминаваха сякаш безчетните азраелски оръжия, тук-там се спираха върху древен дълъг меч или кинжал, ала нямаше нито един, който да съвпада с описанието на Ал Сорна или да прилича на меча, който ѝ беше показал ковачът оръжейник… „Чакай!“
Висеше в средата на отсрещната стена, съвсем същият като меча в работилницата на ковача, освен… дръжката беше изящно изработена и носеше релефна сребърна емблема — лък с обтегната тетива, обточен с дъбови дървета. Гербът на дом Мустор. „Възможно ли е?“ Рева плъзна пръсти по дръжката, погледът ѝ се спря върху нащърбеното острие и драскотините по метала. Меч, който е бил използван по предназначение, който е влизал в бой. Може би чичо ѝ бе поръчал да сменят дръжката, след като е донесъл оръжието от Високата твърд, намерил е в себе си достатъчно чест да почете паметта на покойния си брат.