![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— Чакайте малко.
О, боже, пак той, следваше я. Вивиан закрачи по-бързо, вирнала още по-нагоре брадичка. Не искаше той да я настигне — щеше да е най-добре за всички да не го прави. Но все пак. Част от нея — същата онази непредпазлива нейна част, която я движеше като дете и я забърка в толкова много неприятности, онази част, който довеждаше леля ѝ Ейда до отчаяние и която баща ѝ подхранваше, малката скрита част, която не загиваше, каквото и да стовареше съдбата върху ѝ — искаше да узнае какви ще са следващите думи на мъжа от съня ѝ.
Вивиан проклинаше тази своя част. Пресече улицата и тръгна по-енергично по паважа, а обувките потракваха студено. Глупава жена. През онази нощ той беше нахлул в съзнанието ѝ единствено защото мозъкът ѝ по някакъв начин беше подметнал образа му в неосъзнатата бъркотия, от която се появяваха сънищата.
— Чакайте — подвикна той съвсем близо зад нея. — Боже, не се шегувате за бързината! Може би трябва да участвате в олимпийските игри. Шампионка като вас ще повдигне бойния дух на страната, не мислите ли?
Тя усети как едва-едва забавя крачка, когато той я настигна, но отказваше да го погледне, само го чу да казва:
— Съжалявам, че започнахме с недоразумение. Не исках да ви дразня преди малко, просто се зарадвах, че се срещаме така.
— Така ли? И защо? — погледна го тя.
Той спря и нещо в сериозното му изражение накара и нея да спре. Тя се озърна нагоре-надолу по улицата, провери дали не я следи някой, а той каза:
— Не се тревожете, просто… откакто се срещнахме, си мисля много за Нела… за момиченцето от снимката.
— Знам коя е Нела — сряза го Вивиан. — Видях я тази седмица.
— Значи все още е в болницата?
— Там е.
Вивиан забеляза, че лаконичността ѝ го сепна — това добре, но после той се усмихна, вероятно за да я предразположи.
— Вижте, просто искам да я посетя, това е. Не исках да ви притеснявам и обещавам да не ви се пречкам. Ако ме заведете някой път, ще съм ви много признателен.
Вивиан съзнаваше, че трябва да откаже. Последното, от което имаше нужда — или което искаше, — беше човек като него да се мъкне с нея, когато ходи в болницата на д-р Томалин. Цялата работа и бездруго си беше опасна, Хенри вече ставаше подозрителен. Обаче непознатият я гледаше — толкова настойчиво и, по дяволите, лицето му излъчваше светлина и доброта… надежда, че се върна онова усещане, искрящият копнеж от съня.
— Моля ви? — вдигна той ръка към нея, а насън тя я поемаше.
— Трябва да вървите в крак с мен — остро каза тя. — И ще го направим само веднъж.
— Моля? Сега ли? Натам ли сте тръгнали?
— Да. И освен това закъснявам. — Тя не каза "заради вас", но се надяваше да го е намекнала. — Аз имам… уговорка.
— Няма да ви се пречкам. Обещавам.
Не смяташе да го окуражава, но по усмивката му отсъди, че го е направила.
— Днес ще ви заведа, но после трябва да изчезнете — заяви му тя.
— Нали знаете, че всъщност не съм невидим?
Тя не се усмихна.
— Връщате се там, откъдето идвате, и забравяте какво ви казах онази вечер в столовата.
— Давам ви дума — протегна той ръка, за да стисне нейната. — Казвам се…
— Не — побърза да го прекъсне тя и по изражението му отсъди, че го е изненадала. — Никакви имена. Приятелите се представят един на друг, а ние не сме такива.
Той примигна и кимна.
Думите ѝ прозвучаха студено — и толкова по-добре, вече се бе държала доста глупаво.
— И още нещо — додаде Вивиан, — след като ви заведа да видите Нела, се надявам повече никога да не се срещаме.
* * *
Джими не се шегуваше, не изцяло — Вивиан Дженкинс крачеше като човек, на чийто гръб е нарисувана мишена. Още по-точно като човек, който се старае винаги да е две крачки по-напред от другия, когото неохотно е допуснала да я придружи на среща с любовника ѝ. Налагаше се той да подтичва, за да е в крак с нея, докато Вивиан бързо прекосяваше лабиринта от крайречни улички, така че беше невъзможно в същото време да се подеме разговор с нея. И по-хубаво: колкото по-малко неща си кажеха, толкова по-добре. Както самата тя каза, не бяха приятели, нито щяха да станат. Добре, че тя го изрече — своевременно предупреждение за Джими, който обикновено се сближаваше с повечето хора, че всъщност не желае да опознава Вивиан Дженкинс повече, отколкото тя иска да опознае него.