Фурията на курсора

Пред очите му в далечината една такава група нападна по-малката. Разстоянието беше твърде голямо, за да разбере в детайли случващото се, дори и с помощта на Макс, но Тави знаеше какво вижда.

Нападателите каними току-що избиха бежанци, които бяха загубили надежда за спасение и бягаха от разрушенията зад тях.

Изблик на чист, изгарящ гняв го прониза при тази гледка, първобитна ярост запали звезди в очите му, оцвети всичко, което виждаше, в червено, и премина през него, понасяйки се по вените му като река от разтопен метал, но в същото време остави мислите му чисти, сурови и кристално ясни. Това вече му се бе случвало веднъж в живота: дълбоко в пещерите под столицата Алера Империя, когато безмозъчните агенти на съществата, известни като ворд, дойдоха да убият неговите приятели и неговия владетел.

Той чу скърцане на кожа и мимоходом отбеляза, че юмруците му са стиснати толкова здраво, че опънатата кожа на ръкавиците разранява раните по кокалчетата му.

Но този факт не бе възприет от него като достатъчно важен и усещанията идваха от толкова далече, че той едва осъзнаваше, че това са неговите собствени усещания.

— Врани! — чертите му се изостриха, лицето му се вкамени.

— Не виждам основния им корпус — тихо прошепна Тави, — няма абсолютно никаква координация.

Макс кимна.

— Рейдърски отряди. Обикновено са по петдесет-шестдесет канима във всеки.

Тави кимна и каза:

— Това означава, че дори на пръв поглед тук може да има около хиляда.

Той се намръщи.

— Какво числово превъзходство трябва да имаме, за да си гарантираме победата?

— Най-добре, ако можем да се срещнем с тях на открито. Те са големи и силни, но конете ни са още по-големи и силни. Кавалерията може да им се противопостави в открита битка. Пехотата може да се изправи срещу тях един на един, ако има възможност за разгръщане и ако рицарите осигурят добра подкрепа. Ако се биеш с тях в закрити помещения или на лош терен, или си напъхан в задънена улица и си принуден да спреш, тогава предимството е на тяхна страна.

Тави кимна.

— Просто ги погледни. Всеки се движи по свой си път. Те изобщо не изглеждат като настъпателни сили. Никаква координация.

Макс изсумтя.

— Мислиш, че Ерен е сгрешил?

— Не — тихо прошепна Тави.

— Тогава къде е армията им? — попита Макс.

— Точно това е въпросът.

Изведнъж Макс замръзна като статуя — в долината на по-малко от миля под тях, благодарение на утринната светлина и релефа на земята, той успя да забележи група бежанци. Те бавно се влачеха по пътя — опитваха се да бързат, но очевидно бяха уморени и не можеха повече.

Пътят през долината не беше от основните пътища, създадени от фурии, които империята поддържаше — разходите по създаването им правеше използването на широката, бавно течаща вода на Тибър много по-практичен избор за превоз на стоки и пътуване.