Фурията на курсора
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #3
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на курсора». Краткое содержание книги:
Той погледна Тави.
— Ти не ми харесваш, Сципио. За разлика от Макс. А аз съм му длъжник. Затова дойдох тук. Исках помирение. Мислех, че бихме могли… — той сви рамене. — Да прекараме известно време заедно, без да се връщаме към Антилус. Майка ми каза, че се кани да му се извини за това как се е отнасяла с него.
Тави почувства прилив на гняв при споменаването на мащехата на Макс. Тя се канела да му се извини. А отново се опита да го убие.
Тави беше убеден, че мнението на Красус е всичко друго, но не и обективно. Той беше сигурен, че младият рицар няма представа, че майка му възнамерява да убие Макс.
Тави бръкна в джоба си и извади копринена кесия, като успя незабелязано да изтръска малкия червен камък от нея. Камъкът остана в джоба му. Той подаде кесията на Красус.
Крас я прие и тихо каза.
— Бих могъл да съобщя за това на капитана.
— И аз веднага бих си спомнил, че тук няма нито едно стълбище — отвърна беззлобно Тави. — Но мисля, че за днес вече пропиляхме достатъчно усилия напразно.
Красус подхвърли празната кесия в дланта си няколко пъти и я прибра в джоба си.
— Може би трябваше просто да те помоля да ми я дадеш.
Тави се намръщи и каза.
— Извинявай за, ъъъ, лицето ти.
Красус поклати глава.
— Сам съм си виновен. Нападнах те. Извих ти ръцете — той докосна носа си и потръпна. — Къде си се научил да се биеш така?
— При маратите — отговори Тави. — Да вървим. Вече закъснях. И двамата ще имаме много работа тази вечер.
Красус кимна и те се отправиха към лагера.
Не изминаха и двайсетина крачки, когато най-ярката от всички светкавици, които Тави някога беше виждал, озари покритото с облаци небе с червена светлина, плъзна се по цялото небе и обратно, като невъобразимо бърза вълна.
— Врани — прошепна Тави, гледайки небето.
И тогава нощта избухна в ослепителна бяла светлина и гръм с такава сила, че удареният от стената на звуковото цунами Тави почти загуби равновесие. Той едва успя да удържи Красус да не падне.
Това продължи не повече от един удар на сърцето, после гръмотевичният звук утихна, оставяйки звън в ушите, докато в ослепените му очи все още гореше ивицата светлина. Не можеше да види нищо.
Отне му известно време, за да свикне отново с тъмнината, а ушите му да се отърват от звъненето — дори повече. Инстинктите му крещяха за опасност и той забърза напред, за да се върне в града при укрепленията на легиона. Леко зашеметеният сър Красус го последва.
Укрепленията бяха в пламъци. Тави чу писъците на ранените и пръхтенето на изплашените коне. Навсякъде се чуваха викове и плач, цареше объркване.
Тави стигна до командната палатка и спря като вкопан пред входа.
Там, където преди се намираше палатката на Сирил, сега имаше огромна фуния от почерняла земя. Навсякъде гореше огън. Тела — и части от тела — бяха разпръснати сред руините.
Над главата му прозвуча гръм от неестествения ураган, приличаше на рев на гладен звяр.
— Сципио! — неистово изкрещя някой. Тави се обърна и видя Макс да тича през хаоса.
— Какво стана? — ужасено извика Тави.
— Мълния — задъхано отвърна Макс. Беше изгубил половината от едната си вежда, а от изгарянията главата, челото и едната му скула бяха в мехури. — Майката на всички мълнии, враните да я вземат. Удари като чук на двадесет крачки оттук. Точно в разгара на съвещанието при капитана.
— Велики фурии — успя само да възкликне Тави.
— Фос и лечителите сега работят с оцелелите, но всички изглеждат много зле — той преглътна. — Изглежда ще трябва да признаем, че в момента ти си единственият офицер, който може да стои на крака.
Тави смаяно гледаше Макс.
— Какво искаш да кажеш?
Макс погледна мрачно към резултата от удара на мълнията и каза:
— Искам да кажа, че отсега нататък ти поемаш командването на Първи алерански, капитан Сципио.
Глава 30
Тави хвърли одеялото и униформените панталони в димящите развалини, където доскоро беше командирската палатка на капитан Сирил.
— Добре — обърна се той към Фос, сядайки на земята. — Готов съм да чуя това.
— Капитанът е жив — каза Фос. Лечителят-ветеран изглеждаше изтощен, а сивите кичури в косата и брадата му изпъкваха по-ясно, отколкото предишния ден. — Но нищо повече. Не знам дали изобщо някога ще се събуди. И не знам колко полза ще има от него, ако все пак се събуди.