Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Чуй ме! — Беше Гелое. Тя свади качулката си, докато говореше. — Знай, че съм валада Гелое, защитницата на гората. — Тя махна с ръка към сенките на Алдхеорте, която се издигаше на хълма като мълчалив свидетел. — Може и да не ме познаваш, градски господарю, но твоите тритингски съюзници са чували за мен. Попитай твоя наемен приятел Леждрака дали знае коя съм.

Фенгболд не отговори. Всички видяха, че се обърна към един от спътниците си.

— Ако ни нападнеш, помисли за следното — продължи Гелое. — Това място, Сесуад'ра, е едно от най-свещените за ситите. Не мисля, че ще им хареса да го оскверниш с нахлуването си. Ако се опиташ да го превземеш със сила, може да откриеш, че ситите са много по-ужасен неприятел, отколкото можеш да си представиш.

Саймън беше сигурен, или поне мислеше, че е сигурен, че магьосницата изрича празна заплаха, но откри, че и той самият иска да дойде Джирики. Не беше ли това чувството на осъдения, който гледа през решетките как издигат бесилото му? Беше почти сигурен, че хората на Джосуа не могат да победят. Войската на Фенгболд бе като ужасна зараза в снега отвъд езерото, чума, която щеше да ги умори всичките.

— Виждам — извика внезапно Фенгболд, — че ти не само си се побъркал, Джосуа, ами и си се заобиколил с луди. Така да бъде! Кажи на тая бабичка да побърза и да повика горските си духове — може би дърветата ще дойдат да ви спасят. Загубих търпение! — Фенгболд махна с ръка и вихрушка стрели изфуча откъм воините на брега. Всички паднаха преди да достигнат барикадата и се пръснаха по леда. Джосуа и придружителите му се смъкнаха надолу към шубрака и отново изчезнаха от погледа на Саймън.

Фенгболд извика някаква заповед и нещо, което приличаше на огромна баржа, бавно излезе на леда. Беше военна машина, теглена от яки товарни коне, покрити с ватирани ризници, и стържеше ужасно по леда. Изглежда, бе каруца, сложена на плазове и натоварена с издути чували.

Саймън поклати глава, впечатлен въпреки внезапния си страх. Някой в лагера на Фенгболд умееше добре да планира.

Шейната се приближаваше по леда. Оскъдно ято стрели излетя откъм защитниците — поначало те бяха малко, а и Джосуа непрекъснато предупреждаваше да не се разхищават боеприпасите. Стрелите отскочиха от защитените със стомана страни на шейната, други се забодоха в ризниците на конете, без да ги наранят, и те заприличаха на някакви дългокраки четинести глигани. Грубите плазове на шейната надраскваха леда, а от дупките в чувалите, струпани върху наклонената й платформа, се ръсеше дъжд от пясък. Войниците на Фенгболд, вече следващи шейната в широка колона, се оказаха на много по-здрава почва, отколкото си бяха представяли Джосуа и защитниците на Сесуад'ра.

— Ейдон да ги прокълне дано! — Сърцето на Саймън се сви. Армията на Фенгболд вървеше по езерото като колона мравки.

Един от тролите, ококорен от уплаха, каза нещо, което Саймън разбра само частично.

— Шуммук. — За пръв път Саймън изпита истински страх, който се надигна в гърдите му като змия и съкруши надеждата. Трябваше да се придържа към плана, макар че вече всичко изглеждаше изгубено.