Пазачът на фара [bg]

Паула вдигна поглед към тавана и се помоли за търпение. Преброи от десет до едно и пробва отново:

– Няма да се разделяме. Но ние...

Тя погледна към Йохана, търсейки подкрепа.

– Повече не можем да живеем тук – допълни Йохана.

– Не можете да живеете тук? – възкликна Рита, погледна Лео и очите й се насълзиха. – Но къде ще отидете? Как ще... а момчето...?

Гласът й се накъса и думите като че ли не искаха да излязат от устата й в правилния ред.

– Да, не можете да се върнете обратно в Стокхолм. Надявам се дори не го обмисляте – каза Мелберг. – Лео не може да израсне в големия град, нали разбирате? Там може да стане хулиган и наркоман и какво ли не.

Паула се въздържа да отбележи, че и двете с Йохана са израснали в града, без това да им е навредило. За някои неща нямаше смисъл да се спори.

– Не, не искаме да се местим обратно в Стокхолм – побърза да каже Йохана. – Тук се чувстваме добре. Но може би ще е трудно да си намерим апартамент, затова ще търсим също и в Гребестад и Фелбака. Естествено, най-добре би било, ако намерим нещо близо до вас. Но същевременно...

– Същевременно трябва да се преместим – каза Паула. – Вие ни оказвате огромна помощ и е страхотно за Лео да бъде тук с вас, но имаме нужда от собствен дом.

Тя стисна ръката на Йохана под масата.

– И ще вземем каквото намерим.

– Но детето трябва да може да вижда баба си и дядо си всеки ден. Така е свикнало.

Мелберг изглеждаше така, сякаш искаше да изтръгне момчето от бебешкия стол, да го прегърне и никога да не го пусне.

– Ще направим каквото можем, но ще се изнесем възможно най-бързо. После ще видим какво ще се получи.

Над масата се спусна мълчание и единство Лео беше щастлив, както винаги. Рита и Мелберг се спогледаха отчаяно. Момичетата щяха да се преместят и да вземат момчето със себе си. Това може и да не беше краят на света, но на тях им се струваше, че е.