Пазачът на фара [bg]

Животът на острова се бе променил, макар много неща да си бяха същите. В очите на Карл и Юлиан все още проблясваше злоба, щом я погледнеха, а и от време на време двамата й отправяха оскърбителни забележки. Но това не я разстройваше, защото вече имаше Густав. Емели бе погълната изцяло от фантастичния си син и докато той беше тук, тя щеше да издържи на всичко. Можеше да живее на Грошер до смъртния си час, стига само Густав да бе до нея. Нищо друго нямаше значение. Тази увереност я успокояваше. Също както вярата й в Бог. С всеки изминал ден на безплодния остров Емели чуваше Божието слово все по-ясно. Прекарваше всичкото си свободно време в изучаване на Библията. Божието послание изпълваше сърцето й и й помагаше да се абстрахира от всичко останало.

Дагмар бе починала два месеца след раздялата им. Случилото се беше толкова ужасяващо, че Емели едва успяваше да мисли за това. Една нощ някой влязъл в къщата й, вероятно за да открадне малкото ценни неща вътре. На следващата сутрин една приятелка намерила Дагмар убита. Очите на Емели се насълзяваха всеки път, щом помислеше за Дагмар и бруталната съдба, която я бе сполетяла. Понякога дори мисълта за това се оказваше повече, отколкото Емели можеше да понесе. Кой би могъл да е толкова зъл, кой би могъл да изпитва такава омраза, че да отнеме живота на една стара дама, която не е обидила никого?

Нощем мъртвите шепнеха едно име. Те знаеха и искаха Емели да чуе какво имат да й кажат. Но Емели не искаше да разбира, не искаше да слуша. Дагмар просто й липсваше безкрайно много. Щеше да чувства известна сигурност и топлина, ако знаеше, че Дагмар все още е във Фелбака, дори и да не можеше да се срещне с нея, тъй като Карл и Юлиан не й разрешаваха да ходи с тях за провизии. Но Дагмар вече я нямаше и Емели и Густав отново бяха сами.

Ала това не беше напълно вярно. Когато се върна на острова, прегърнала Густав, те стояха на скалите и я чакаха. Приветстваха завръщането й. А напоследък ги виждаше, без да се напряга. Густав беше станал на годинка и половина и макар в началото да не бе сигурна, Емели вече разбираше, че и той ги вижда. Усмихваше се широко и махаше с ръчички. Присъствието им го радваше, а щастието му беше единственото важно нещо в света на Емели.

Животът на острова беше еднообразен. Всеки ден приличаше на предишния, но въпреки това тя бе по-доволна от всякога. Свещеникът ги бе навестил още веднъж. На Емели й се стори, че се е притеснявал и е поискал да види как са нещата. Но нямаше причина за тревога. Изолацията, която преди караше кожата й да настръхва, вече не я мъчеше. Имаше компанията, от която се нуждаеше. Животът й имаше смисъл. Кой би посмял да иска нещо повече? Свещеникът се бе прибрал успокоен. Беше видял спокойствието в очите й, както и многократно прелистваната Библия, която стоеше разтворена на масата. Докато седяха в кухнята, свещеникът погали Густав по бузата, даде му скришно карамелена сладка и му каза, че е добро момче, което накара Емели да засияе от гордост.