Пазачът на фара [bg]

Бебето спеше в кош до леглото на Емели. Тя можеше да седи с часове и да го гледа как спи, допрял малко юмруче до бузата си. Щом устните му потръпнеха, тя си представяше, че това е усмивка, израз на радостта му, че е жив.

Дрехите и одеялата, на които двете с Дагмар бяха отделили толкова време, сега влязоха в употреба. Преповиваха момченцето няколко пъти на ден и то винаги бе чисто и сито. Емели се чувстваше така, сякаш тя, Дагмар и бебето живеят в свой собствен малък свят, без тъга и тревоги. Беше избрала име. Момчето щеше да се казва Густав, като баща й. Не смяташе дори да пита Карл. Густав беше неин син, само неин.

Откакто отседна при Дагмар, Карл не я бе посетил нито веднъж. Но Емели знаеше, че той продължава да идва до Фелбака с Юлиан, както обикновено. Макар да изпитваше облекчение, като не го срещаше, все пак я болеше от това, че той не се интересува от нея. Че тя не означава нещо повече за него.

Беше опитала да поговори с Дагмар за това, но както обикновено, щом станеше дума за Карл, тя упорито мълчеше. Само измърморваше нещо за това как на него не му е било леко и как не искала да се бърка в семейните работи. Накрая Емели се предаде. Никога нямаше да разбере съпруга си, но каквато и да бе истината, Емели трябваше да си понесе последствията. Докато смъртта ви раздели, беше казал свещеникът, и така и щеше да стане. Но Емели вече си имаше още някого, освен другите обитатели на острова, които бяха нейната утеха в самотните дни. Имаше си някого, който бе жив.

Три седмици след раждането на Густав Карл дойде да я вземе. Той почти не погледна момчето. Просто застана нетърпеливо в преддверието и й каза да си събере багажа, защото трябвало да потеглят към Грошер веднага щом той и Юлиан напазаруват. А Емели и бебето трябваше да тръгнат с тях.

– Дали леля е чула татко да казва нещо за момчето? Писах му, но не получих отговор – каза Карл, поглеждайки към Дагмар.

Звучеше притеснено, но в същото време въодушевено, като ученик, който иска да направи добро впечатление. Сърцето на Емели се размекна малко, щом видя колко неуверен е Карл. Прииска й се да знаеше повече и да можеше да го разбере.

– Получил е писмото ти и е щастлив и доволен – каза Дагмар, след което се поколеба. – Притеснява се, знаеш.

Двамата си размениха погледи, които Емели, застанала отстрани с Густав, не можа да разтълкува.

– Татко няма причина да се притеснява – каза Карл яростно. – Предай му го.

– Ще го направя. Но трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш добре за семейството си.

Карл сведе поглед.

– Разбира се – каза той и се обърна, след което добави през рамо, поглеждайки към Емели: – След час бъди готова за тръгване.

Тя кимна, но усети как гърлото й се свива. Скоро отново щеше да бъде на острова. Емели притисна Густав плътно до себе си.