Шестото покварено дете [bg]

Сара го наблюдаваше безучастно. Въпреки че телефонът не беше на високоговорител, най-вероятно бе чула повечето, ако не и всичко, което изрече Бишъп. Очите на Портър се спряха върху трите бели кутийки на пода. Лентичките. Ножът. Тъкмо тогава тя се усмихна.

Бишъп продължи, сякаш в момента го виждаше:

– Кутийките не са за теб, Сам. Смъртта ще е прекалено милостив изход за теб. А ти не заслужаваш милост. Децата плащат за греховете на бащите си; единствено от тази болка бащите страдат също толкова, понякога дори повече. Също както е онези преди теб, е редно заради твоите грехове да умре дете, но ти нямаш деца, нали, Сам? Единствените деца в живота ти са такива като мен, през които си преминал с малката си къща на ужасите заедно е Финики и останалите. Тези деца страдаха достатъчно. Но ти имаш любими хора все пак, нали? Определено имаш.

Сърцето на Портър се сви:

– Ти ли уби Хедър?

– Съпругата не е дете, ала въпреки това е любимо същество. Близко, но недостатъчно. Твърде недостатъчно.

Кръвта нахлу в главата на Сам и запулсира в слепоочията му:

– Ти ли уби Хедър?!

Бишъп въздъхна:

– Харнъл Кембъл предварително бе решил да обере магазина онази нощ. Аз само предложих да го закарам. В интерес на истината, може и случайно да съм оставил един .38 калибров на седалката. Харнъл направо се влюби в него. Оръжието някога бе на твоя приятел Стокс, но от известно време той не се нуждаеше от него, а добрият стар Харнъл каза, че го иска, та беше тъпо да не му услужа.

– Ако е истина, защо го уби?

– Не обичам да оставям свидетели. Баща ми ме научи колко е важно да почистваш след себе си. Той беше боклук и вече не ми вършеше работа.

Ръката на Портър трепереше толкова силно, че едва не изпусна телефона. Главата му бучеше.

– Хедър не бе сторила зло на никого – успя да промълви той. Очите му бяха пълни със сълзи.

– Хедър беше частична вноска по твоя дълг. След няколко часа ще изплатиш и останалото. Може би, когато сме квит, когато всичко е пито-платено, може да се разделим като приятели, но ще те разбера, ако не пожелаеш. Загубих Либи, Невестулката, Винсънт, Пол, Теган, Кристина… А ти кого ще загубиш днес?

Портър опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото му.

– Качи се по стълбите, Сам. Има нещо, което искам да видиш.

Портър не желаеше да му се подчини, но знаеше, че няма избор.

Без да продума, Сара го последва, докато той се изкачваше с омекнали колене по стълбите. Също както пишеше в дневниците, стените, които водеха към втория етаж, бяха отрупани със снимки на деца – момчета и момичета на всякаква възраст. Някои се усмихваха, други не. Една привлече вниманието на Сам.