![Шестото покварено дете [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/7/shestoto-pokvareno-dete-bg-download.jpg)
Шестото покварено дете [bg]
- Автор: Баркер Джей Ди
- Серия: У4М #3
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: ПЛЕЯДА
- ISBN: 978-954-409-409-6
- Переводчик: Сибин Майналовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Шестото покварено дете [bg]». Краткое содержание книги:
Бледото сияние, което бе забелязал, идваше от свещите – десетки свещи, разположени по всички повърхности из къщата. Повечето бяха изгорели до половината. Сара не го бе изпреварила толкова много – вероятно ги бе запалила по-рано тази вечер. Мебелировката бе покрита с бели чаршафи, и то преди доста време. Плътният сив прах се бе набил в тъканта.
Портър я откри в другия край на сводестия коридор, в помещение, което не можеше да е друго, освен всекидневната, стая, изпълнена със сенки, с една-единствена свещ върху каменната камина.
Стоеше с гръб към него.
Коленичила. Черното палто бе заменено с бяла роба. Главата ѝ бе наклонена напред. Докато се приближаваше към нея, видя, че ръцете ѝ са сключени пред гърдите като за молитва. Очите ѝ бяха затворени.
На сребърен поднос пред нея бяха подредени три малки бели кутийки. Няколко парчета черна лентичка.
И нож.
Светлината на свещта влюбено милваше острието му.
91.
Клеър
Ден шести, 01:31
Кметът отново беше притихнал.
Клеър бе почти убедена, че все още е в помещението до нейното, обаче бе спрял да плаче и не отговаряше, макар тя да го повика няколко пъти. Най-вероятно беше в шок.
Когато лицето се появи на нейната врата – черна скиорска маска с тъмни очила под нея, – Клеър се изправи, отиде до стъклото и впи поглед в него/нея/каквото там представляваше.
– Кой си ти, мамицата ти?
Главата леко се килна надясно с бавно движение, след което ръка в ръкавица вдигна бутилка вода към прозорчето. Бутилката стоеше върху дланта на съществото, то протегна другата си ръка и я погали – бавна милувка, все едно демонстрираше нов продукт. След това посочи Клеър и с жест ѝ заповяда да се премести далеч от вратата.
Последното, което тя желаеше, бе да се подчинява на това чудовище, но бутилката вода беше като златно кюлче, вдигнато пред стар аризонски миньор. Пресъхналото ѝ гърло се сви.
Клеър отстъпи.
Съществото не мръдна, продължаваше да държи бутилката пред прозорчето. След миг пръстът му леко се присви, инструктирайки я да се отдалечи още.
Една крачка назад.
Две.
Три.
Треската ѝ може и да поотшумяваше, но тя не беше напълно здрава. Краката ѝ се олюляваха, тънък слой пот покриваше кожата ѝ, дори най-простите движения ѝ се струваха изтощително сложни. Ако нападнеше съществото, когато то минеше през вратата, не беше сигурна дали ще излезе победител от схватката. Сега не беше време за това.
Пръстът отново посочи далечния ъгъл на стаята.
Клеър направи още една крачка назад.
Лицето изчезна за момент.
Нещо изщрака.
Вратата бавно се отвори навътре, пантите изскърцаха.
Когато маскираната фигура мина през тесния процеп, Клеър забеляза широките рамене и мускулестата гръд. Около метър и осемдесет. Мъж. Вече нямаше място за съмнения.
Черни джинси.
Черна риза.
Черни ръкавици.
Черна скиорска маска.
Тъмни очила под нея.
Държеше бутилката в дясната си ръка. Остави я на пода. Взе кафява хартиена торбичка от коридора и я постави до бутилката. Отново с дясната си ръка.
Не носеше ключове, но върху самата врата Клеър забеляза секретната брава. Коридорът зад него бе покрит с плочки, въпреки че изглеждаше стар и занемарен. Стените бяха боядисано в убито сиво.
– Все още съм в болницата, нали?
Човекът я погледна с насекомоподобните си пластмасови очи, но не отговори. Вместо това направи крачка назад, затвори вратата и завъртя ключа.
Клеър се втурна към водата.
92.
Портър
Ден шести, 01:48
Дъхът на Портър се отрони от устните му, сякаш отстъпваше, признал поражението. Когато я видя така на пода, съвършено неподвижна, трябваше да си напомни да диша, понеже тялото му бе станало предател – вече не негова собственост, а нещо отделно със свои собствени мисли и действия.
Той направи крачка напред. По-близо до нея.
– Какво е това?
– Това е дом, Сам. Неговият дом, където бе принуден да живее след ужасяващите събития в Симпсънвил. След като се провалихме като родители, след като не можахме да защитим малкото си момче.
– Той не е нашето малко момче.
– Той толкова ти вярваше! Като всяко дете.
– Не съм бащата на Ансън. Не намеквай, че съм.
– Той разчиташе на теб. Стараеше се да ти подражава. Ти беше неговият герой. А вместо да го спасиш от този ад, го остави да гори. Остави всички тях да изгорят.