Шестото покварено дете [bg]

Усмивката ѝ стана по-широка:

– Сам, ти играеш тази игра по-дълго от всички ни. Лицето му почервеня.

– Какво се случи с бащата на Ансън? Истинския му баща?

– Застреляха го, Сам. В главата.

– Както пише в дневниците – намеси се Сам.

– Не както пише в дневниците – отвърна тя. – Изобщо не беше както в дневниците.

Сам въздъхна и се изправи:

– Защо, по дяволите, правиш всичко това?

Сара най-накрая разплете пръсти.

– Помниш ли кога за последно беше в тази стая?

– Никога не съм бил в тази стая.

Тя кимна към стола отляво.

– Дръпни чаршафа от това кресло, Сам.

– Защо?

– Защото спомените ти искат да излязат навън. Не ги ли чуваш?

Портър поклати глава. Раздразнението му нарастваше. Той посегна към вехтия чаршаф, дръпна го настрани и го остави да се свлече на смачкана купчина.

Креслото беше жълто, с висок гръб, с кадифени пискюли и къси дървени крачета. В средата на седалката, по единия подлакътник и почти по цялата облегалка се простираше тъмнокафяво петно. Някой се беше опитал да го премахне, но Портър знаеше, че това е от нещата, които нямат изчистване. Който и да се бе мъчил, само го бе размазал, създавайки дълбоки спиралообразни следи. Когато имаш толкова много кръв, можеш само да свалиш тапицерията, да я изгориш и да сложиш нова.

Покрий го с чаршаф и забрави, прошепна глас в съзнанието му. Някои неща са по-добре, когато са забравени.

Тук се бе случило нещо ужасно. Толкова много кръв.

– И дивана – каза меко Сара.

Портър вече дърпаше и другия чаршаф. Прахът се надигна на голям сив облак около него, гъделичкаше очите и носа му.

Петната по дивана бяха по-ужасни и от онези по креслото. Меките части бяха подгизнали толкова здраво, че той се улови да оглежда старата мебел отстрани, за да определи какъв е бил оригиналният цвят, понеже това тъмнокафяво бе успяло да се процеди във всяка гънка отгоре. Нямаше съмнение, че някой е умрял на този диван. Множество хора бяха умирали на него. Кръвта беше прекалено много за един човек. Бе присъствал на достатъчно престъпления, за да е сигурен.

Посегна към друг чаршаф. Когато го дръпна, откри счупен дървен стол, също покрит с петната на смъртта. Следващият чаршаф разкри бюро с ролетен капак, отрупано с квитанции. Листовете и дървената повърхност носеха белезите на ужасяващо събитие.

Портър взе свещта от полицата на камината и я поднесе към стените. Видя, че кървавите следи са и там – капки, пръски, линии… И колкото повече се взираше, толкова по-зле изглеждаше всичко. Това, което отначало бе помислил за сложни шарки върху тапета, в действителност беше страховито. Цялата стая крещеше „Смърт!“. Отдавна отминало клане. Истинска масова сеч.

Портър искаше да я попита какво се е случило тук, но думите заседнаха в гърлото му. Въпреки всичко положи усилие: