Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Кажете ми, моля, живее ли тук едно русо момиче, така и така?
Тя ми отговори, без дори да се обърне:
- Ее, синко, момичета тук идват много, кой ги познава?
Оставаше ми само да чакам. Така и направих. За щастие, бях купил вестник и докато го четях, хапнах две хлебчета, благоразумно пъхнати сутринта в джоба. Почаках около час или малко повече, не беше толкова тежко както на крайбрежната, защото по уличката минаваха много хора и постоянно имаше нещо за наблюдение. От време на време мислех за жената с червения дъждобран: „Не е чиста работата и. Не ще да е само с Иноченти, има и друга някоя бъркотия, кой знае каква.“ Ето я, най-после, все със същия
дъждобран. Изтичах след нея.
Тя се върна на Пиаца Колона, взе същия автобус като преди, но в обратната посока и след двайсетина минути отново се озова на крайбрежната, аз - по петите и. Тя стигна до сградата на Иноченти и влезе решително, а аз останах навън: беше почти девет часа. Сега дъждът валеше сериозно, а имаше и вятър, който шибаше и мокреше лицето ми. Проклинах Нардоне, проследяването, жената и, естествено, пак си мислех за едно: „Аз тук, на открито, под дъжда; в същото време те двамата в хубав апартамент, навярно около масата, влюбени, щастливи, блажени: хапни това, съкровище мое; опитай другото, любов моя; пийни глътка от това вино, радост моя. А след вечеря нежна интимност, любовни пориви. Ех, дявол да го вземе, няма справедливост.“
Накратко, чаках цели три часа и тогава, точно в полунощ, отидох в един гараж наблизо, откъдето да държа под око входа, и телефонирах на Нардоне:
- Абе, тук се забавляват, ядат, пият, палуват с девойчето. Ела да ме смениш, в противен случай зарязвам всичко и си тръгвам.
Обеща да дойде и наистина след двайсетина минути пристигна. Осведомих го набързо как тече проследяването, предадох му онези две-три странички от тефтерчето си, добавих някой и друг пиперлив коментар и отидох да спя най-после.
Два дни не видях Нардоне. Примирено очаквах той да се обади. Накрая, като стана ясно, че онези толкова мъчително изработени три хиляди лири не се появяват, му се обадих и той ми определи среща в галерията. Без да поздрави, веднага ми се нахвърли гневно:
- Браво, за малко да ме провалиш.
- Защо?
- Не си проследил жената, която ти показах, а друга.
- Не е възможно.
- Напълно възможно - проследил си медицинска сестра.
- Медицинска сестра?
- Именно, и то дипломирана, в добавка.
- А Иноченти?
- Да говорим за Иноченти. Вчера тя цял ден се е грижила само за тежкоболната стара майка на Иноченти. Никакви вечери, никаква любов. Към три майката издъхна и тогава бедното момиче, което бдеше над нея, си отиде да спи. И знаеш ли къде живее? Точно в онази стара малка сграда до Фонтана ди Треви, която ти прецени като подозрителна. Държи там мебелирана стая със самостоятелен вход. Браво, ти наистина си страхотен преследвач.
Почувствах се зле, все едно ме удари с тояга по главата. Но бях любопитен да разбера как така нелепо съм се объркал. Изведнъж разбрах: държанката се бе качила в автобуса, без да видя лицето и, а в същия автобус вече е била сестрата с червен дъждобран, подобен на другия. Ала аз, същински бик и толкова глупав, се поведох по червеното, без да мисля за друго. В това време Нардоне обясняваше:
- Научих го лично от нея. Гледам аз, не тази трябваше да следя. Приближих се, казвам и кой съм и какво правя, а тя ми съобщи любезно цялата информация. И знаеш ли какво каза накрая: „Спомням си младежа, който ме следеше. В автобуса беше толкова нахален, че се наложи да го сложа на място.“ Серафино, това въобще не го очаквах от теб. Проследяването е нещо сериозно, трябва да знаеш, то е мисия, така да се каже.
Възразих яростно:
- Не е вярно, кълна се.
Нардоне поклати глава:
- Ее, мъжът е ловец. Беше си втълпил, че е несериозна жена. Лошо. Ето ти хиляда лири и пакет цигари. Не мога да ти дам повече, чистосърдечно ти го казвам.
ТРАПЧИНКАТА
Пиа и аз бяхме сгодени около две години. Дълъг годеж, но си имаше обяснение. Аз, макар и да работех в железарския магазин на баща си, нямах пукната пара; тя, макар да учеше за медицинска сестра като майка си, имаше само ризата на гърба си. Две години годеж, по-добре да кажа две години спорове и кавги. Големият въпрос между нас беше къщата: вярно е, можехме да живеем у дома, с моите родители - те само това искаха, но Пиа отказваше и да чуе: беше намразила майка ми още преди да се запознае с нея. И майката на Пиа имаше доста голяма къща, за да ни приеме. В случая обаче майка и не беше съгласна, макар ние с Пиа да нямахме нищо против. Тя беше вдовица, все още достатъчно млада, искаше да си живее живота и да не я притеснява семейството на зетя. Един ден във Вила Боргезе, мисля, направих разумно предложение: