Нови римски разкази [bg]

- Благодаря, значи съм се объркал - отдалечих се бързо и застанах малко по-нататък, до парапета над Тибър, за да не бия на очи.

„Значи - разсъдих, - спортен младеж около трийсетте. Браво на нея, браво на нея; ето го обяснението на излизанията в два следобед. Много е добра.“ Извадих си тефтерчето, отбелязах име, адрес и час; после зачаках. Продължаваше да роси, държах чадъра отворен и гледах входа, без да откъсвам поглед, толкова втренчено, че от време на време вместо един, ми се привиждаха два входа, и даже три. Колко чаках? Около пет часа - от два и половина почти до седем и половина. Пушех цигара след цигара и понеже нямах вестник, а крайбрежната не предлагаше нищо за гледане, освен минаващите с голяма скорост коли, мислех единствено какво става на третия етаж в апартамен осем в сградата насреща. Казвах си: „Аз тук се мокря под дъжда, а в това време там, горе... еех, там горе по малко от всичко: ласки, целувки, нежни думи, прегръдки, привързаност, лаф, питиета, от всичко по малко. А колко е хубаво да се любите в ден като този, при лошо време: спускате щорите, слушате дъждовните капки в полумрака, съскането на гумите по мокрия асфалт, докато се излежавате прегърнати в леглото. Блажени вие и проклет мой занаят.“ Привърших първия пакет цигари. За да залъжа отегчението, започнах да се разхождам нагоре-надолу на разстояние, да речем, от сто метра. Продължавах да мисля за онези двамата, от яд пак извадих тефтерчето и написах такъв коментар: „Няма нужда да я проследявам повече; доказано е, че остана през целия следобед в дома на един младеж: това стига.“

Най-накрая, слава богу, към седем и половина, ето го отново червения дъждобран. Поднових проследяването с облекчение. Тя крачеше бързо и устремно, със сигурност любовта не беше я уморила. Отиде на Пиацале Фламинио, взе автобус към центъра, аз - след нея. Имаше много хора и в блъсканицата се озовах срещу нея, притиснат може би прекалено. Тя се обърна и ми каза със своя детски глас, но засегната:

Моля, отместете се.

Отместих се, доколкото беше възможно и същевременно мислех: „Е, сладурче, Иноченти -да, аз - не. Я, не на мен тия, може да те купи, който не те познава.“ Автобусът продължи, после тя слезе на Пиаца Колона; аз - пак след нея. Пое по една уличка към Фонтана ди Треви и влезе във входа на старинна неголяма сграда. Останах отвън и се загледах в многобройните табели при входа. Имаше школа по танци, шивашко ателие, студио за масаж. С една дума, меко казано -подозрителна къща, нямаше никакво съмнение. И наистина, от време на време много хубави момичета, някои сами, други на двойки, влизаха във входа и потъваха. Направих опит да поразпитам старата мустаката, страдаща от подагра портиерка в дъното на вестибюла, зад остъклена врата, в зловонна дупка: