Произход на политическия ред [bg]

Това определение на върховенството на закона съвпада отчасти с представеното в началото на тази глава. Очевидно е, че ако дадено управление не се чувства обвързано със съществуващо върховенство на закона, но се счита за напълно суверенно във всяко отношение, нищо няма да му попречи да присвои собствеността на своите граждани или на чужденците, които развиват бизнес с него. Ако общите правни норми не се прилагат спрямо властовите елити или спрямо най–могъщия от всички участници – правителството – не може да съществува никаква сигурност по отношение нито на частната собственост, нито на търговията. Както отбелязва политологът Бари Уайнгаст, държава, която е достатъчно силна да наложи спазване на имуществените права, може и да ги отнеме.

От друга страна, напълно е възможно да има „достатъчно добри" имуществени права и спазване на договорите, които да позволяват икономическо развитие без наличието на истинско върховенство на закона като последна инстанция. Добър пример е Китайската народна република. В днешен Китай не съществува истинско върховенство на закона: Китайската комунистическа партия не приема властта на която и да било друга институция в Китай като превъзхождаща нейната или способна да отменя нейните решения. Независимо че Китайската народна република има конституция, партията създава конституцията, а не обратното. Ако настоящото китайско правителство реши да национализира всички съществуващи чуждестранни инвестиции или отново да национализира собствеността на частните лица и да върне страната към маоизма, не съществува правна рамка, която да му попречи да го стори. Китайското правителство предпочита да не го направи поради собствените си интереси, което повечето страни разглеждат като достатъчно надеждна гаранция за бъдещо добро поведение. Страната не се нуждае от „върховенството на закона“, за да постига двуцифрен ръст на растеж в продължение на повече от три десетилетия. Когато през 1978 г. партията разпуска колективните стопанства по силата на Закона за отговорността на домакинствата, тя не възстановява на китайските селяни неограничени съвременни имуществени права (т.е. неограничено право частни лица да отчуждават недвижимо имущество). Вместо това тя им дава наследствени плодоползвателни права върху тяхната земя (права за дългосрочно наемане), подобни на правата на селяните в централните провинции на Османската империя. Тези права така или иначе са „достатъчно добри", за да доведат до удвояване на селскостопанската производителност само четири години след промяната на правилата за собственост.