V. [bg]

Фопъл. Може би.

С изключение на това, че формата на „заговора“ между Мондауген и Вера Меровинг най-после започваше да му се изяснява. Вера Меровинг безспорно имаше нужда от Годолфин, по причини, които Мондауген можеше само да гадае, въпреки че нейното желание изглежда произлизаше от носталгично сладострастие, чиито апетити изобщо не възникваха в резултат от нервност или похот, но в замяна на това принадлежаха изцяло на безплодната недостижимост на спомена. Мондауген очевидно й бе необходим само за да бъде наричан (както с известна доза жестокост, предполагаше той) някогашен син, за да отслаби нейната жертва.

В такъв случай напълно логично бе предположението, че Вера Меровинг би използувала и Фопъл, за да замени бащата, по същия начин, както смяташе, че е заменила сина. Фопъл, демонът на безкрайното празненство по време на обсадата, който фактически започваше все повече да налага своите определения на гостите, да предписва техните общи съновидения. Вероятно единствен Мондауген бе избегнал този диктат, поради странните си навици за наблюдение. И така, слушайки даден откъс (спомен, кошмар, весела история, брътвеж, все едно какво), повидимому произнесен от неговия домакин, Мондауген можеше поне да констатира, че макар събитията да бяха интерпретирани според гледната точка на Фопъл, то човечността лесно би могла да бъде заимствувана от Годолфин.

Една нощ той отново чу Dies Irae или някакво организирано и непознато монотонно пеене да приближава пределите на неговата буферна зона от празни помещения. Чувствувайки се невидим, Мондауген излезе безшумно от своята стая, за да наблюдава и да не бъде видян. Съседът му, възрастен търговец от Милано, наскоро бе рухнал от сърдечна криза, залинял и умрял. Останалите, гуляйджиите, бяха организирали бдение над мъртвия. Тържествено обвиха тялото с взети от леглото му копринени чаршафи: но преди да бъде покрита последната светлина на мъртвата плът, Мондауген хвърли бърз потаен поглед и видя нейната украса от набраздявания и скоро направени свежи белези. Шамбок, макос274, магарешки бич… нещо дълго, което можеше да прорязва.

Отнесоха трупа, за да го хвърлят в някой пролом. Вера Меровинг не излезе с тях.

— Значи той все още е в твоята стая? — започна тя.

— По негов избор.

— Той няма избор. Ще го накараш да си тръгне.

— Не, ще трябва ти го накараш да си отиде, госпожице.

— Тогава, ще ме заведеш ли при него? — почти настойчиво.

Херметичният фон на този празен коридор не бе достатъчен за очите й, окръжени от черно, според модата от Фопъловата 1904 година: по-подходяща за тях би била фасадата на палат, някой провинциален площад, крайбрежна улица през зимата — но все пак нещо по-човешко, може би просто по-весело от, например Калахари. Именно неспособността й да обуздае себе си някъде в границите на приемливите крайности, нейните непрекъснати припряно-трескави движения (наподобяващи подскачането, в обратна посока, на топчето по ребрата на рулетката, в търсене на случайно гнездо, но накрая придобиващо и придобило смисъл само и напълно определено като динамично непостоянство, каквото всъщност представляваше тя), раздразниха до такава степен Мондауген, че той я изгледа хладно навъсен, с непоколебимо достойнство каза не, обърна се и я остави там, за да отиде при своите сверики. И двамата знаеха, че той не бе направил нищо съдбоносно.