Вещерите от Сарамир

Оча много се разгневил от този случай. Историята разказва, че мъдреците сънували огромен глиган тази нощ, чийто дъх бил огън и дим, а закривените му бивни били назъбени. Където стъпел този глиган, земята се разцепвала. Те предупредили Императора, че трябва да се покае пред Оча, че той бил Император само на хората, а Оча — Император на боговете. Ала високомерният Бизак изобщо не се вслушал в думите им и прогонил мъдрите мъже.

Малцина оцелели след ужасяващото възмездие на Оча и благодарение на тях историята узнала какво се случило всъщност. Земята ревяла, издигала се и се разцепвала, зейвали чудовищни бездни, които поглъщали пищящите жители на Гобинда в черните си дълбини. От земните недра изригнала магма, във въздуха се издигнал гъст черен пушек, който скрил слънцето, а светът се превърнал във врящ котел. Огромни земни масиви помели внезапно стотици метри площ, раздробявали се скали, проблясвали светкавици, а над всичко това се чувал пронизителният рев на гигантски разлютил се глиган. Гобинда потънал в земята, погълнат завинаги, а Бизак ту Ко, дъщеря му и целият му род пропаднали в глъбините заедно с него.

Когато земните маси се успокоили, всичко било опустошено. Ран и Зан, които преди си течали бавно и спокойно, сега се изливали в огромни водопади. Разломът Ксарана — както станало известно това място, когато учените се запознали с тектониката — бил истински лабиринт от гънки, чупки, издатини, плата, долини, морени и проломи; един пейзаж на тоталния хаос. През стотиците години след катаклизма пораснала нова трева, а тук-там по изкорубената земя поникнали дървета; ала урокът му никога не бил забравен. Хората продължили да го смятат за място, където царували лошият късмет и злополучието, и рядко ходели там. В разлома Ксарана бродели най-различни духове — едни били добронамерени, ала повечето — не.

Някои хора обаче все пак се осмелили да издигнат домове на това прокълнато място. Такива, които се нуждаели от уединение, както и такива, които търсели убежище; такива, които смело се нагърбвали с рисковете, съпътстващи търсенето на ценни метали и диаманти, оголени от гигантското разместване на земните пластове; такива, които не успели да постигнат нищо в градовете и полята и искали да започнат отначало. Имало толкова много причини за заселването на този район, колкото и хора, и сред деформирания пейзаж десетки малки общности заживели една до друга — някои задружно, а други — във вражда. Всички обаче били обединени от едно негласно споразумение — това, което се случвало в Разлома, трябвало да си остане в Разлома, без външният свят да научава за него каквото и да било.

Кайлин ту Моритат бе възседнала черния си жребец и величественият й силует се открояваше на фона на утринното небе. Под нея земята се нагъваше на масивни полукръгли стъпала, плата с неправилна форма, скупчени безразборно едно върху друго, назъбени терасовидни образувания, осеяни с редки храсти. Отвъд тези плата се виждаше малко градче — с нагъсто разположени къщи, магазини, тук-таме някоя кръчма и няколко светилища, кацнали около калните пътеки, минаващи за улици. Мостове и стълбища свързваха различните нива на този същински миш-маш от най-различни архитектурни стилове — градът не беше планиран, а просто бе възникнал от само себе си, под принудата на необходимостта, построен от множество различни ръце. Ъгловатите, триетажни сгради, характерни за Южните префектури, се издигаха над нагъчканите широки постройки в стила на Тчом Рин; изящно украсени къщи с резбовани тераси, които все едно бяха излезли от Речния район в Аксками, бяха засрамени от суровата простота на съседните сгради. Някои от жилищата бяха на по двадесет години, че и повече — доста време за постоянно променящия се пейзаж на Разлома — а други все още се намираха в процес на строеж, със стърчащи дървени греди от недовършените им стени. Повечето бяха издигнати преди около шест години, когато Либера Драмак бяха погълнали съществуващите постройки и започнаха да привличат хора от цял Аксками, някои от които бяха строителни инженери със завидни умения.