Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
Кайку посочи към една чиния, направена от кост, а после и към фурната. Така си поръча ястие от зеленчукови корени, странен хибрид между картофи и ориз, и късове тъмночервено месо, плуващи в мазен сос. Момичето взе храната си и се отдалечи, търсейки местенце, където да може да засити глада си необезпокоявана. Сгуши се в една ниша на коридора, надигна малко Маската си и изсърба порцията си, притеснявайки се да не би някой да види лицето й. Съмнителната манджа се оказа изключително вкусна, навярно поради обстоятелството, че и тя самата не помнеше откога не бе слагала нещо в стомаха си. Върна се за още и слугите веднага й напълниха чинията, без да задават въпроси. Оттогава нататък Кайку се ориентираше по кухнята, използвайки я за отправна точка при скитанията си из манастира.
Трябваха й няколко опита да намери пътя към външния свят, по време на които окончателно се убеди, че дегизировката й е безупречна. Чаросплетниците бяха доста ексцентрични същества, които водеха уединено съществуване. Натъкна се на някои от тях по коридорите — сврени в ъглите, поклащайки се в унес и мърморещи си нещо под носа. Част от тях й крещяха нещо, когато минеше покрай скривалищата им, ала повечето не й обръщаха никакво внимание. Скоро разбра, че Чаросплетник, който не говори, не е нещо чак толкова необичайно на фона на безумието на манастира, и тази мисъл й подейства успокояващо.
Нямаше никакъв готов план за действие, когато най-накрая съумя да намери изхода от лабиринта. Навярно си мислеше да се отправи обратно в пустошта, доверявайки се на късмета на Шинту, за да намери пътя до Чайм. Ала Шинту изрази благосклонността си по друг начин.
Щом се озова отново сред суровостта на заснежения пейзаж, забеляза някакво оживление из малкия пост, разположен на планинския склон срещу манастира. Тя прекоси моста и отиде да провери какво става. Няколко дузини от дребните слуги спускаха чували и сандъци по дългата каменна стълба, водеща до подножието на планината. Тя остана загледана в тях за известно време, преди да разбере какво точно правеха. Товареха каруци! Внезапно въодушевена, девойката бързо мина покрай тях и започна да слиза по стълбата. Спускането беше много дълго и изнурително, ала тя имаше чувството, че изпусне ли тази възможност, може никога да не получи друга.
В основата на стълбите видя, че усилията й не са били напразни. Там се виждаха три гигантски каруци с големи колела, обвити с вериги, в които бяха впрегнати манкстуи. Неколцина Чаросплетници се суетяха около тях. След краткотраен размисъл стигна до извода, че е по-добре да не се крие сред сандъците в каруците, ето защо направи единственото нещо, което й се стори подходящо. Пейките за коларите бяха достатъчно широки да поберат трима души, а всяка кола имаше по един водач. Кайку се разположи на една от тях и зачака.
Сякаш минаха часове, преди слугите да приключат с товаренето. През това време момичето остана неподвижно, молейки се никой да не започне да я разпитва. Надяваше се закрилата на лудостта на Чаросплетниците да й помогне и този път. След известно време един от слугите-дребосъци зае мястото до нея. Той я погледна незаинтересовано, после дръпна поводите и манкстуата се затътри напред. Девойката си отдъхна; Чаросплетниците останаха зад тях.
Отне им няколко дена да стигнат до Чайм. Слугите разговаряха помежду си на някакъв неразбираем диалект, ала нито веднъж не се опитаха да заговорят Кайку. Те не обръщаха внимание нито на това, че се хранеше уединено, нито пък на внезапните й изчезвания, когато ходеше до тоалетната. По някое време преминаха изтъканата в Чаросплетието преграда, скриваща манастира от външния свят, ала тя като че ли не оказа никакво въздействие на дребосъците; те продължиха да се движат право напред. За момент момичето отново бе пометено от всепоглъщащото усещане за блаженство, породено от този златен свят на потрепващи нишки, след което почувства как той се изскубва от нея с такава сила, че сърцето я заболя. Кайку бе овладяна от безмълвно отчаяние, обаче успя да го преодолее. По време на цялото пътешествие тя не обели и дума, и когато най-накрая пристигнаха в Чайм, можеше само да плаче от облекчение при вида на потискащото, занемарено селце.
— Когато стигнахме дотук — завърши тя, — намерих местенце, където да се скрия, и се преоблякох в моите дрехи. Маската и робата са в торбата ми — тя кимна с глава към обемистата торба в ъгъла на стаята. — Надявах се, че ще ме изчакате. Поне един от вас.