Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Стълбът вече се бе огънал още повече, а на пода се появи втора дъга от изпражнения, по-далечна от първата, понеже Пол бе успял да премести масата. Татко вече се опасяваше, че той ще счупи краката й, въпреки че бяха метални.
— След втория неуспешен опит казах на баща си, че знам причината. Не можех да го направя — не можех да го взема със себе си, защото всеки път, когато се доближах до него, той беше в несвяст. Тогава татко ме попита:
„Добре, де, какво предлагаш, Скутър? Искаш да го хванеш, когато се свести и започне да беснее? Та той ще ти откъсне тъпата глава.“
Аз обаче знаех нещо повече, Лизи — знаех, че ако не ми откъсне главата в мазето, ще я откъсне от другата страна — в Бумна луна. Ето защо го попитах дали не може да му даде по-малка доза — да не го упоява напълно, а само леко да го замае. Колкото да мога да се доближа и да го прегърна, както те бях прегърнал днес под Вкуснотийското дърво.
— Ох, Скот — въздъхва тя. Бои се за десетгодишното момче, макар и да знае, че с него всичко ще бъде наред. Знае, че той ще оцелее и ще се превърне в младия мъж, който сега лежи до нея.
— Татко каза, че е опасно. „Играеш си с огъня, Скот“ — отбеляза той. Знаех го, но нямаше алтернатива. Не можехме вечно да го държим в мазето — дори аз го осъзнавах. После баща ми… той разроши косата ми и попита:
„Какво се случи с малкия страхопъзльо, който се боеше да скочи от скамейката в коридора?“
Изненадах се, че си спомня този случай, понеже тогава във вените му бушуваше лошата кръв, и се почувствах горд от себе си.
Лизи си мисли колко ли ужасен трябва да е бил животът на това момче, след като се гордее, задето е доставил удоволствие на подобен човек…, но сетне си напомня, че тогава Скот е бил само на десет години. Само на десет години и през повечето време сам с чудовището в мазето. Баща му също бе чудовище, но поне за известно време е ставал човек. Чудовище, което от време на време е било способно да целуне сина си.
— После… — Скот се взира в сумрака. Луната се показва за миг и прокарва бледата си длан по лицето му, преди отново да се скрие зад облаците. Когато отново заговаря, Лизи усеща как детето у него отново взима превес. — Татко… татко никога не питаше какво съм видял, къде съм бил или какво съм нравил там, и не мисля, че някога е питал Пол… не знам дали и Пол си е спомнял много… но тогава ми зададе следните въпроси:
„Ами ако успееш да го отведеш там? Какво ще стане, когато се събуди? Веднага ли ще се оправи? Защото няма да съм там, за да ти помогна.“
Но аз вече бях помислил за това, разбираш ли? Бях мислил над този проблем, докато ми се стори, че главата ми ще се пръсне. — Скот се надига на лакът и я поглежда. — Подобно на баща си и аз съзнавах, че ужасът трябва да приключи… Заради стълба. Заради масата. И защото Пол слабееше, а на лицето му се появиха язви от неправилното хранене — давахме му зеленчуци, но той ядеше само морковите и лука. На едното му око, което татко беше наранил с клещите, се бе появило млечнобяло петно върху кървавочервения ирис. Повечето му зъби бяха изпадали, едната му ръка беше изкълчена. Той се разкапваше от пребиваването в мазето, Лизи — и заради липсата на светлина и неправилното хранене, и поради прекомерните му буйства. Разбираш ли?
Тя кима.
— Тогава ми хрумна тази идейка, която споделих с татко. Той ми рече: „Мислиш, че си дяволски умен за десетгодишен сополанко, а?“, на което аз отвърнах, че изобщо не се смятам за умен и ако е измислил нещо по-добро, на драго сърце ще опитам. Тогава баща ми заяви: „Мисля, че наистина си дяволски умен за десетгодишен сополанко — ей това ще ти кажа. Освен това се уверих, че имаш характер и все пак ти стиска. Ако естествено не се шубелисаш.“
„Няма“ — отвърнах.
„Не бой се, Скутър — каза татко, — ще стоя на стълбата с ловната пушка…“
20.
Татко стои на стълбите, стиснал ловната си пушка в ръце. Скот е до него и се старае да не трепери, докато наблюдава съществото, приковано с вериги за металния стълб и тежката маса. В десния му джоб е спринцовката, която татко му даде. Няма нужда да му се казва, че „оръжието“ ще се счупи, ако се стигне до схватка. Спарки Ландън предложи да го сложат в бялата картонена кутийка от писалка, но за да извади спринцовката, Скот щеше да похаби две секунди, които можеха да се окажат решаващи за отвеждането на прикованото създание в Бумна луна. Там баща му нямаше да е до него с пушката си. Там щяха да бъдат само Скот и онази твар, която бе проникнала в Пол като ръка на крадец в нечий джоб. Щяха да бъдат само двамата на Хълма на влюбените.
Съществото, което преди беше негов брат, лежи на земята, опряло гръб в металния стълб и разкрачено. Носи само долна фланелка. По краката и ходилата, му има кора от мръсотия. Бедрата му са покрити със засъхнали екскременти. Наблизо се мъдри металният поднос, облизан до блясък. Големият хамбургер изчезна в търбуха на бум-дявола за броени секунди, но Андрю Ландън поне половин час си блъска главата колко успокоително да сложи, понеже предишната доза бе твърде голяма. „Лекарството“ е във вид на бели таблетки като онези против стомашни киселини, които татко му гълта от време на време. Скот само веднъж пита откъде са се взели хаповете и получи следния отговор: „Защо не вземеш да си затвориш идиотската уста, любопитко, че да не ти я затворя аз“, а когато старият Спарки Ландън ти каже нещо подобно, най-добре веднага да схванеш намека му. Баща му счуква таблетките на прах с дъното на голяма водна чаша и говори може би сам на себе си, а може би на Скот, а окованото за стоманения стълб създание надава монотонния си вой — иска си храната.