Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Лесно е да прецениш дозата, когато искаш да изгуби свяст — мърмори Андрю Ландън, докато мести поглед от белия прах към смляното месо. — Още пo-лесно щеше да е, ако исках да утрепя копелето, дето ми причинява само главоболия, нали? Но не, не искам да го убивам, а да му дам шанс да прогони лошата кръв. Явно съм no-голям глупак, отколкото си мислех. Е, майната му! Господ мрази страхливците.
С кутрето си той с изумителна прецизност отделя малко бял прах и посипва мляното месо, сякаш го соли. Размесва каймата, после взима още малко прашец и повтаря процедурата. Казва, че чудовището не се интересува от готварските му умения. Би предпочело вечерята му да е сурова, а месото — топло и още потръпващо, докато го ръфа от костите.
Скот стои със спринцовката в джоба и гледа как опасното същество се размърдва до железния стълб и сумти, оголило почернелите си венци. Очите му са полуотворени, ала зеници не се виждат; десетгодишното момче вижда единствено лъскавите слузести белтъци. „Само дето тези белтъци изобщо не са бели“ — мисли си.
— Хайде, давай, дявол да те вземе! — извиква баща му и го побутва по рамото. — Ако ще го правиш, започвай, преди да ми писне или да се гътна от сърдечен удар… Или си мислиш, че той ни разиграва? Че само се преструва па заспал?
Скот поклаща глава. Усеща, че бум-дяволът не се опитва да ги измами… изведнъж изумено поглежда баща си.
— Какво? — сопва се Андрю Ландън. — Какви идиотски мисли се въртят в идиотската ти глава?
— Ти наистина ли?…
— Дали наистина се страхувам? Това ли искаш да знаеш?
Десетгодишният малчуган кимва, внезапно смутен.
— Да, много. Мислиш, че само теб те е шубе? Сега си затваряй устата и действай. Да приключим веднъж завинаги.
Скот така и няма да разбере защо признанието, че баща му се страхува, му вдъхва смелост; важното е, че сега му стиска повече. Пристъпва към стоманения стълб, докосвайки цилиндричния корпус на спринцовката в джоба си. Достига външната дъга от екскременти и я прекрачва внимателно; със следващата стъпка преминава и вътрешната дъга и се озовава във владенията на съществото. Тук вонята е къде-къде по-силна — не само на изпражнения, мазна коса и мръсна кожа, а по-скоро на козина и мускус. Пенисът на съществото е доста по-голям от този на Пол и нежният мъх, който преди покриваше слабините, сега е заменен от гъсти груби косми. Дори стъпалата на гнусната твар (май само коленете и бедрата му не са се изменили) изглеждат странно — огънати са навътре, сякаш костите на глезените са се деформирали. „Досущ като дъски, забравени под дъжда“ — мисли си Скот и до известна степен е прав.
Погледът му се връща към лицето на съществото, по-точно към очите му. Горните му клепачи почти се допират до долните, а зеници не се виждат — само кървави белтъци. Ритъмът на дишането му е непроменен, ръцете му продължават да са отпуснати, а дланите сякаш молят за милост. Скот обаче знае, че е навлязъл в опасна зона. Вече няма време за колебания. Всеки момент гадината може да го надуши и да се пробуди. И това може да се случи въпреки „лекарството“ в хамбургера, ето защо ако може да изпълни задачата си, да отведе чудовището, отмъкнало брат му…
Десетгодишното хлапе продължава да пристъпва напред. Вече почти не чувства краката си. Подозира, че върви към смъртта си. Няма да може да се пренесе с тум, ако онази твар с образа на Пол го сграбчи. Въпреки това върви към мястото, където вонята е най-силна, и хваща голите лепкави хълбоци на гадината. Мисли си
(Пол ела с мен)
и
(Бум Бумна луна сладка вода езерото)
и за един миг, спиращ дъха и сърцето му, това почти се случва. Появява се познатото усещане за бърз полет; чува жужене на насекоми и усеща сладостния мирис на дърветата на Хълма на влюбените. В следващата секунда пръстите на съществото се вкопчват в шията му. То отваря уста и ревът му помита всички звуци и аромати на Бумна луна, удавяйки ги в зловонното си дихание. Скот се чувства, сякаш някой е запратил нажежен камък в ефирната паяжина на неговото… неговото какво? Не разумът го пренася на това друго място, не точно разумът… и няма никакво време да размишлява, понеже бум-дяволът го е спипал, спипал го е. Страховете на баща му се сбъдват. Устата на окованата твар е зейнала, подобно нещо може да се види само в кошмарен сън, здравият разум отказва да го приеме, долната челюст на създанието сякаш е увиснала до