Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Опита се да задържи поглед на едно определено цветно петънце и да го следи, но откри, че това е толкова трудно, колкото да следиш движението на едно-единствено листо в короната на брулено от вятъра дърво. Веднага след като се оформеше, всеки цвят се отделяше, разтапяше се и се сливаше с други, отхвърляйки възможността да бъде самостоятелен. Кити се замая от гледането.
Нещата станаха още по-лоши, защото започна да забелязва и нещо друго. В общия вихър примигваха и изчезваха случайни образи, толкова бързи, че не можеше да ги види, сякаш някакви електрически снимки светваха и угасваха. Опита се да разбере какви точно бяха, но движението беше прекалено бързо. Това я изпълни с безсилен яд. Усети, че можеха да й кажат нещо.
След неизвестно колко време Кити си спомни, че бе дошла тук с определена цел, въпреки че не можа да си спомни каква точно е тя. Не беше склонна да прави нещо определено; първичният й импулс бе да си остане точно там, където беше и да се движи сред бързите светлини… И все пак нещо в безспирната промяна я дразнеше и я отделяше от цялото. Искаше й се да наложи малко ред, някаква солидност. Но как можеше да го направи, като на самата нея й липсваше точно това?
Вяло поиска да се придвижи напред към едно определено оранжево-кестеняво петно на известно разстояние. За нейна изненада тя наистина се движеше, но в няколко противоположни посоки. Когато зрението й се стабилизира, цветното петно не беше по-близо отпреди. Опита още няколко пъти със същия ефект: движенията й бяха непостоянни и напосоки; крайният резултат беше непредвидим.
За пръв път Кити усети лека тревога. Сред светлините забеляза няколко врящи петна от мрак, които се навиваха и развиваха; бучаха с екота на древните земни страхове — от нищото и самотата, от това да си сам в безкрайността.
Така не става, помисли си Кити. Трябва ми тяло.
С нарастващо безпокойство тя наблюдаваше неумолимото движение навсякъде около себе си, образите, примигващи наблизо и далеч, пукащите светлини и неуловимите следи от цветове. Една весело танцуваща синьо-зелена нишка привлече вниманието й.
Стой НЕПОДВИЖНО! Помисли си тя ядосано.
Дали беше плод на въображението й или малката, извита ивица наистина се беше отклонила от курса си и се бе забавила за секунда? Движението беше толкова бързо, че не можеше да е сигурна.
Кити изгледа друго случайно облаче и пожела то да спре и да й обърне внимание. Резултатите бяха незабавни и удовлетворителни: един огромен филиз от материя се втвърди в нещо, наподобяващо извит връх на папратово листо, безцветно и стъклено. Когато отклони вниманието си, спиралата се разви и отново изчезна в общия вихър.
Кити опита отново, пожелавайки си този път едно петно от материя да формира по-плътен, по-компактен предмет. Отново успя и чрез допълнително концентриране можа да оформи стъклената буца в нещо близко до блокче с неравни линии. И отново, когато спря, блокчето се разтвори в нищото.
Податливостта на субстанцията наоколо напомни на Кити за нещо, което бе виждала и преди. Какво ли беше? Мозъкът й трудно намери спомена — този за джина Бартимеус, променящ формата си. Той трябваше да приеме някаква форма, когато дойдеше на земята, въпреки че изборът му постоянно се променяше. Може би сега позициите бяха разменени и тя трябваше да опита същото.
Тя можеше да си избере някаква форма… И с това вдъхновение целта на посещението отново изплува в съзнанието й. Да, точно Бартимеус бе дошла да открие.
Тревогата на Кити намаля, тя се ентусиазира. Веднага се захвана за работа, започвайки да си изгражда тяло.
За нещастие, това беше по-лесно да се помисли, отколкото да се направи. Нямаше проблеми чрез силата на волята си да оформи едно петно от течащите енергии в нещо близко до човешката форма. Имаше някаква подобна на луковица глава, набито тяло и четири неравни крайника. Всичко това беше прозрачно и така стрелкащите се отзад цветове и светлини се разкривяваха, отразявайки се в тази повърхност. Но когато Кити се опита да подобри грубата марионетка в нещо по-фино и точно, откри, че не може да се концентрира върху всичко едновременно. Докато оформяше и изравняваше краката, главата хлътваше като разтопено масло; когато побързаше да я оправи и да й добави някакво символично лице, долната част увисваше и се разкапваше. Така продължи, докато множеството прибързани движения напълно съсипаха фигурката и накрая тя се стабилизира във формата на островърхо петно с огромен задник. Кити го изгледа недоволно.
Освен това фигурата се оказа невероятно трудна за маневриране. Въпреки че успяваше да я направлява напред и назад — носеше се сред бушуващите енергии като птица сред буря — Кити откри, че не може да направлява отделните крайници. Докато се напъваше да го направи, субстанцията на тялото се отделяше от крайниците, като развиваща се от вретено нишка. След малко Кити се отказа с отвращение и остави фигурата да се разтвори в нищото.