Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
— Веднъж някой ми каза, че потокът в къщата бил препречен. Това говори ли ти нещо?
— Потокът бил препречен ли?
— И аз не знам какво означава — допълних. — Така ми казаха.
Вуйчо отново се позамисли.
— Не, не се сещам нищо. Но вероятно не беше хубаво да заграждат уличката и от двете страни. Като се замислиш, няма път без начало и край. Основното правило при пътищата и реките е, че по тях тече нещо. Ако ги препречиш, те умират.
— Разбирам — рекох аз. — Исках да те питам още нещо. Чувал ли си някога в квартала птицата с пружината?
— Птицата с пружината — повтори вуйчо ми. — Каква е тази птица?
Обясних му набързо за птицата с пружината, как идваше всеки ден на дървото отзад и надаваше писък, все едно навива пружина.
— Това е ново за мен — призна вуйчо ми. — Никога не съм я виждал и чувал. Обичам птици, винаги ги слушам как пеят, но за пръв път чувам за подобно нещо. Искаш да кажеш, че птицата има нещо общо с къщата ли?
— Не, всъщност не. Просто питам дали някога си я чувал.
— Знаеш ли, ако те вълнуват тези неща, кой е живял след мен в къщата и така нататък, поговори с господин Ичикава, възрастния брокер от агенцията за недвижими имоти срещу спирката на метрото. Агенцията се казва „Сетагая Дай-ичи“. Кажи му, че те пращам аз. Точно той се занимаваше с къщата. Живее открай време в квартала и може да ти каже всичко, каквото те интересува. Точно той ме предупреди за къщата на Мияваки. Бъбрив си е. Виж се с него.
— Благодаря. На всяка цена — отвърнах аз.
— А работа намери ли си?
— Засега не. Да ти призная, не търся много усърдно. Кумико работи, аз се грижа за къщата, засега се оправяме.
Вуйчо пак се замисли. После рече:
— Кажи ми, ако случайно имаш трудности. Вероятно ще мога да ти помогна.
— Благодаря — отговорих аз. — Разбира се.
Така разговорът ни приключи.
Запитах се дали да не се обадя на възрастния брокер, за да го поразпитам за историята на къщата и за хората, живели тук преди мен, но после ми се стори нелепо дори да си помислям такава глупост. Реших да не се занимавам с това.
И следобед продължи да ръми, дъждът мокреше покривите на къщите, мокреше дърветата по дворовете, мокреше земята. За обяд си направих препечена филийка и супа, остатъка от следобеда прекарах на канапето. Исках да отида на пазар, но се разколебах заради белега на лицето си. Съжалих, че не съм си оставил брада. В хладилника имаше зеленчуци, в шкафа ми се намираха консерви. Имах ориз, имах и яйца. Ако карах по-пестеливо, храната щеше да ми стигне за още два-три дни.
Докато лежах на канапето, изобщо не мислех. Четях, слушах касети с класическа музика, гледах как в градината вали. Мисловните ми способности явно бяха достигнали най-ниската си точка — вероятно заради дългия период на пълно съсредоточаване на дъното на тъмния кладенец. Понечех ли да мисля сериозно за нещо, усещах в главата си тъпа болка, сякаш ме стискаше менгеме. Понечех ли да си припомня нещо, всяко мускулче и нерв в тялото ми като че скърцаха от усилието. Имах чувството, че съм се превърнал в Тенекиения дървар от „Магьосникът от Оз“, че всичките ми стави са ръждясали и се нуждаят от смазване.
От време на време ходех в банята и проверявах състоянието на белега върху лицето си. Той не растеше, но и не се свиваше. Наситеността на цвета не се увеличаваше, но и не намаляваше. По едно време забелязах, че не съм обръснал няколко косъмчета над горната си устна. След като бях забелязал петното, бях толкова объркан, че бях забравил да довърша бръсненето. Пак си измих лицето, намазах го с пяна за бръснене и махнах косъмчетата.
Докато ходех и се връщах от банята, се сетих какво ми бе казала по телефона Малта Кано: че трябва да внимавам, че чрез опита малко по малко започваме да вярваме в истинността на образа. За да съм сигурен, влязох в спалнята и си погледнах лицето в голямото огледало, пред което Кумико се обличаше. Но петното си оставаше. Не беше нещо, което се вижда само в другото огледало.
Ако не броим белега, физически се чувствах нормално. Премерих си температурата, беше си същата, както обикновено. Тялото ми беше добре, само дето почти не бях гладен, а все пак не бях ял три дни, и от време на време ми се гадеше (вероятно продължение на гаденето, което бях изпитвал на дъното на кладенеца).
Следобедът мина спокойно. Телефонът не иззвъня нито веднъж. Нямаше писма. По уличката не мина никой. Тишината не бе нарушавана от гласовете на съседите. През градината не минаваха котки, нямаше птици, които да прелитат и да пеят. От време на време се чуваше цвърчене на цикада, но и то за разлика от друг път не беше силно.