Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Реших сега-засега да я оставя и да се прибера. Можех сутринта да намина и да проверя как е. Ако през нощта Мая Казахара отново издърпаше стълбата, щях да се справя с положението и да помогна на Крита Кано да се качи по един или друг начин горе. Прибрах се, съблякох се и се опънах на леглото. Взех книгата, която четях, и я отворих, докъдето бях стигнал. Усетих, че съм прекалено напрегнат, за да заспя веднага, но още преди да съм прочел и две страници, почувствах, че се унасям. Затворих книгата, угасих лампата и след миг съм заспал дълбоко.
Когато се събудих, беше девет и половина сутринта. Притеснен за Крита Кано, се облякох и без дори да си мия лицето, забързах по уличката към празната къща. Небето беше похлупено с ниски облаци, влажната утрин подсказваше, че ще завали всеки момент. Въжената стълба я нямаше на кладенеца. Някой очевидно я бе отвързал от долния край на дънера и я беше отнесъл. И двете половини на капака бяха сложени старателно на мястото им и бяха затиснати с по един камък. Отворих едната половина и като надзърнах, повиках по име Крита Кано. Отговор не последва. Опитах още няколко пъти, след всеки вик изчаквах. Реших, че тя е заспала, и метнах вътре няколко камъчета, на дъното на кладенеца обаче очевидно вече нямаше никого. Когато се е съмнало, Крита Кано явно беше излязла, беше развързала стълбата и я бе взела със себе си. Сложих капака на мястото му и се махнах от кладенеца.
На уличката се облегнах върху оградата на празната къща и известно време наблюдавах къщата на Мая Казахара. Мислех, че както обикновено Мая ще ме забележи и ще излезе, но от нея нямаше и следа. Всичко наоколо беше притихнало: никакви хора, никакви шумове, не пищяха дори цикади. За да убия времето, взех да ровя с върха на маратонката пръстта. Нещо в квартала ми се струваше различно, непознато, сякаш през дните, докато съм бил в кладенеца, старата действителност е била изместена от нова действителност, която е надделяла и се е наложила. Някъде дълбоко в себе си го усещах още откакто бях излязъл от кладенеца и бях тръгнал към къщи.
След като се върнах по уличката у нас, отидох в банята и си измих зъбите. Бях брадясал. Приличах на току-що спасен корабокрушенец. За пръв път през живота си пусках брада. Замислих се дали да не я оставя, след малко обаче реших да се обръсна. Кой знае защо, ми се стори по-добре лицето ми да е такова, каквото беше, когато Кумико ме напусна.
Запарих с кърпа, натопена в топла вода, четината си — да омекне, сетне покрих лицето си с дебел пласт пяна за бръснене. След това започнах да се бръсна бавно и внимателно, за да не се порежа: първо брадичката, после лявата буза, след това и дясната. Тъкмо приключвах с дясната, когато видях в огледалото нещо, от което дъхът ми спря. Някакво синьо-черно петно. В началото си помислих, че сигурно случайно съм се изцапал. Избърсах остатъците от пяната за бръснене, измих си хубаво лицето със сапун и вода и се опитах да махна петното с кърпа. То обаче не помръдна. Явно беше проникнало дълбоко в кожата. Прокарах по него пръст. Кожата при петното бе малко по-топла, иначе си беше същата като на останалата част от лицето ми. Беше белег. Точно там на бузата, където в кладенеца бях усетил нещо да ми пари, сега имах белег.
Приближих се до огледалото и огледах изключително внимателно белега. Беше точно под дясната скула и имаше размерите и формата на длан на новородено. Беше синкаво, почти черна като синьо-черното мастило марка „Монблан“, с което Кумико пишеше.
Бе възможно това да е някаква алергична реакция. В кладенеца може би се бях допрял до нещо, което като японския лак е предизвикало обрив. Но какво е можело да има там долу, на дъното на кладенеца, което да причини подобно нещо? Бях проучил с електрическото фенерче всяка издатинка и пукнатина и не бях открил нищо освен пръст по пода и бетонни стени. Освен това нима алергиите и обривите оставяха такива ясно очертани белези?
Обзе ме лека паника. За няколко мига загубих всякакво чувство за ориентация, както когато на плажа ви заливат огромни вълни, които ви теглят навътре в морето. Кърпата падна от ръката ми. Аз съборих кошчето за отпадъци и си ударих крака, като през цялото време пелтечех някаква безсмислени срички. После успях да си възвърна самообладанието, подпрях се на мивката и започнах да мисля спокойно какво да правя.
Най-добре бе да изчакам и да видя. Винаги можех да ида на лекар. Може би беше временно състояние, нещо, което ще мине от само себе си, както обрив, предизвикан от лак. Беше се образувало само за няколко дни, вероятно щеше да изчезне точно толкова бързо. Отидох в кухнята и си направих кафе. Бях гладен, но понечех ли да хапна нещо, апетитът ми изчезваше като вода в мираж.