Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Излегнах се на канапето и видях, че е започнало да вали. От време на време ходех в банята и се гледах в огледалото, но не забелязвах белегът да се е променил. Беше обагрил бузата ми в наситено, тъмно, почти красиво синьо.
Сещах се само за едно, което е могло да го причини: това, че в предизгревното видение, наподобяващо сън, долу в кладенеца бях минал през стената, когато жената от телефона ме поведе за ръка. Беше ме изтеглила през стената, за да избягаме от опасния някой, който бе отворил вратата и влизаше в стаята. В мига, в който минавах през стената, бях усетил, че нещо ми пари на бузата — точно на мястото, където сега се тъмнееше петното. Все така нямах, разбира се, обяснение, каква е причинно-следствената връзка между това, че съм минал през стената, и петното, избило върху лицето ми.
Човекът без лице ми беше казал в хотелското фоайе: „Сега не може. Нямате работа тук.“
Аз обаче не бях обърнал внимание на предупреждението и бях продължил нататък. Бях ядосан на Нобору Ватая, бях ядосан на собственото си объркване. И вероятно с това бях заслужил петното.
Ами ако е нещо като дамга, сложена ми от онзи странен сън или видение, или каквото там беше? „Това не е сън — ми казваше то чрез петното. — Случи се наистина. И всеки път, когато се погледнеш в огледалото, волю-неволю ще си го спомняш.“
Поклатих глава. Прекалено много неща си оставаха без обяснение. Единственото, което разбирах със сигурност, бе, че не разбирам нищо. Главата ми забумка глухо. Вече не бях в състояние да мисля. Не изпитвах желание да правя нищо. Отпих от изстиналото кафе и продължих да гледам дъжда.
Следобед се обадих на вуйчо — да си поприказваме. Имах нужда да поговоря с някого, все едно с кого, за да се отърся от чувството, че съм бил изтръгнат от действителността.
Когато той ме попита как е Кумико, му отговорих, че е добре, и не се впуснах в обяснения. Добавих, че в момента е заминала в кратка командировка. Можех да му разкажа искрено какво се случва, но бе невъзможно да изложа пред трети човек събитията от последно време в някакъв смислен вид. За мен те нямаха никакъв смисъл, как да ги обясня на друг? Реших засега да не казвам истината на вуйчо си.
— Навремето си живял тук, в къщата, нали? — попитах аз.
— Разбира се — потвърди той. — Общо шест-седем години. Чакай малко… Купих я, когато бях на трийсет и пет, и живях там, докато станах на четирийсет и две. Седем години. Преместих се в апартамента, след като се ожених. Дотогава живеех там.
— А докато си бил тук, случвало ли ти се е нещо лошо?
— Нещо лошо ли? Какво например?
— Ами да си се разболял или да си се разделил с жена.
Вуйчо ми се засмя от все сърце.
— Със сигурност съм се разделял с повече от една жена. Но не само докато съм живял в къщата. Хе, не бих казал, че това е било чак толкова лошо. Да ти призная, не съм се разделял с жена, с която не съм искал да се разделям. Колкото до болестите… хм. Не, не помня да съм боледувал. Махнаха ми от тила една бенка, друго не се сещам. Забеляза й бръснарят, каза да съм я отстранял — за всеки случай. Отидох на лекар, но се оказа, че не е нищо сериозно. Докато живеех в къщата, това ми беше първият и последен път да ходя на лекар. Трябва да пусна молба да ми намалят здравните осигуровки!
— Значи не свързваш с къщата някакви лоши спомени.
— Не, не — потвърди вуйчо ми, след като помисли малко. — Но защо ни в клин, ни в ръкав ме питаш такива неща?
— А, просто така — изпелтечих аз. — Завчера Кумико е ходила на гледачка, онази й наговорила разни неща за къщата: че носела нещастие, такива неща — излъгах аз. — Мен ако питаш, това са си бабини деветини, но обещах да те питам.
— Хм. Как му викаха на това? Нищо не разбирам. Но съм живял в къщата и според мен всичко си й е наред, няма проблеми. Виж, къщата на Мияваки е друго нещо, но тя е доста далеч от вас.
— След като си се изнесъл, какви хора са живели тук? — полюбопитствах аз.
— Чакай да помисля: след мен в продължение на три години там живя един гимназиален учител със семейството си, после пет години едно младо семейство. Мъжът въртеше някакъв бизнес, но не помня какъв. Не мога да се закълна, че всички са живели щастливо в къщата, наемателите общуваха с един брокер на недвижими имоти. Не ги познавам, не знам защо са се изнесли, но не съм чувал да им се е случило нещо лошо. Предполагам, че вече им е станало тясно и са решили да си построят свои къщи, нещо от този род.