Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Изглежда, всеки път, когато Саймън отвореше уста, за да каже нещо или дори само да поеме по-дълбоко дъх, тя веднага се пълнеше с листа. Колкото и често да се навеждаше и да приклякваше, той не можеше да избегне клоните, които посягаха към лицето му като немирни детски ръце.
— Бинабик — изстена той, — защо не се върнем на пътя? Целият съм разкъсан на парчета!
— Не се оплаквай толкова. Скоро ще излезем на пътя.
Вбесяваше се, като гледаше как дребният трол си проправя път между преплетените клони. Лесно му беше да каже „не се оплаквай“! Колкото по-гъста ставаше гората, толкова по-гъвкав сякаш ставаше Бинабик — плъзгаше се елегантно през гъстите храсталаци, докато Саймън се препъваше зад него. Дори и Куантака с лекота скачаше наоколо и оставяше зад себе си само вълнички в шумата. Саймън се чувстваше така, сякаш половината от Алдхеорте беше полепнала по него под формата на отчупени клонки и драскащи тръни.
— Но защо вървим оттук? Със сигурност няма да ни отнеме повече време, ако следваме пътя по края на гората, вместо да вървим през гъсталаците.
Бинабик подсвирна на Куантака и тя се приближи с големи скокове. Тролът започна да я чеше по гъстата козина около врата — чакаше Саймън да ги настигне.
— Прав си, Саймън — каза той, докато младежът изпълзяваше от храсталака. — Точно толкова време ще ни е необходимо и да минем по-заобиколния път. Но — той вдигна поучително показалец — имам и други съображения.
Саймън знаеше, че от него се очаква да зададе съответния въпрос, ала не го направи. Стоеше запъхтян зад дребния мъж и изучаваше най-прясната си драскотина. Тролът разбра, че Саймън няма да се хване на въдицата, и се усмихна.
— „Защо?“, любопитно питаш ти? Какви „съображения“? Отговорът е тук — във всички дървета и под всеки камък. Почувствай! Помириши!
Саймън отчаяно се огледа. Виждаше единствено дървета. Къпини. И още дървета. Изстена.
— Ох, не, нима не са ти останали никакви сетива? — извика Бинабик. — На какво са те учили в този глупав каменен мравуняк, в този… замък?
Саймън вдигна очи.
— Никога не съм казвал, че съм живял в замък.
— Това личи във всичките ти действия. — Бинабик бързо се обърна и застана с лице към едва видимата пътечка, която следваха. — Виждаш ли — каза важно, — земята е книга, която трябва да четеш. Всяко малко нещо — самодоволна усмивка — има какво да разкаже. Дърветата, листата, мъхът и камъните: всички те носят, изписани върху тях, вълнуващи и интересни неща…
— О, Елисия, не! — Саймън изпъшка, седна на земята и отпусна глава на коленете си. — Моля те, Бинабик, не ми чети точно сега Книгата на гората. Краката ме болят, главата ми бучи.
Бинабик се наведе и кръглото му лице се доближи на няколко сантиметра от лицето на Саймън. Тролът внимателно огледа сплъстената коса на младежа и отново се изправи.
— Мисля, че можем да починем — каза той малко разочаровано. — Ще ти разкажа за тези неща по-късно.
— Благодаря — измънка Саймън.
Тази вечер Саймън избяга от задължението да улови нещо за ядене — изхитри се да заспи точно когато лагерът беше готов. Бинабик само вдигна рамене, отпи една глътка от меха си с вода, а после и от този с вино, след което направи дълга разходка из околността с Куантака, която душеше около него като ловна хрътка. След като хапна малко от някакво неопределено, ала питателно сушено месо, той започна да хвърля ашиците в синхрон с дълбокото дишане на Саймън. При първия опит хвърли Безкрила птица, Риболовно копие и Сенчестата пътека.
Разтревожен, тролът затвори очи и тихо си затананика някаква мелодийка, която се смеси с жуженето на нощните насекоми. Когато хвърли отново, първите две кокалчета се промениха на Факла на входа на пещерата и Упорит коч, но се падна отново Сенчестата пътека, а ашиците бяха застанали един срещу друг така, че приличаха на останки от угощението на лаком хищник. Той винаги внимаваше резултатът от заровете да не го подтикне към прибързани решения — учителят му го беше обучил добре. Най-после Бинабик успя да заспи, прегърнал принадлежностите и чантата си.
Когато Саймън се събуди, тролът му даде една задоволителна порция печени яйца — пъдпъдък, каза той — малко боровинки и шепа белезникави семена, които след като се сдъвчеха, бяха доста вкусни.
Ходенето тази сутрин също беше сравнително по-лесно от предишния ден: постепенно околността ставаше равна, а дърветата — по-редки.