Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
„Поенето“ реши и другия ми проблем — мехурът ми загуби всякаква срамежливост, докато се давех. Резултатът беше в началото една не съвсем неприятна топлина, която бързо премина в по-малко приятното усещане за студени и мокри панталони.
Слънцето залезе и макар да ми се стори, че Аслауг ми шепне сред тихите гласове на царевицата, не можех да различа думите, а и тя не ми предложи помощ. Всъщност звучеше ми почти като смях.
Двама от братята легнаха да спят и оставиха третия да ме наглежда. Накрая аз се отпуснах върху постелята от утъпкани царевични стебла и се опитах да поспя. Пръстът ми или онова, което си въобразявах, че е останало от него, туптеше от болка; неспособен да извадя ръцете си отпред, не можех да намеря поза, в която те да не ме болят, маската ме тормозеше, а от тъмното се появиха и буболечки, за да изследват всеки мой сантиметър. Въпреки всичко по някое време се унесох и десет секунди по-късно, както ми се стори, похитителите ми ме разтърсваха да се събудя, а в небето над нас се виждаше намек за сивота.
Гледах ги как закусват, после преглътнах с давене още вода и бях качен отново на гърба на Нор. Продължихме към Вермилиън, потропвайки със спокойна крачка покрай ежедневната върволица от фургони, пратеници, карети, поели към далечни места, и селяни, отиващи на по-кратки визити с натоварени каруци или повели след себе си отрупани с багаж мулета. Пътят се изкачваше между камениста верига хълмове, които не си спомнях от пътуването си в обратната посока, а обработваемите земи отстъпиха място на суха гора от коркови дъбове, букове и иглолистни дървета с редки клони. Утринната омара се вдигна и слънцето напече отново, сякаш по-силно отпреди. От купчинките тор, осеяли паветата на Апанския път, се разнесе смрад, която неочаквано ме накара да закопнея за хладните свежи ветрове на северната пролет. Поклащах се в седлото потен, жаден и окаян и се чудех колко ли мухи са се събрали около болезнения остатък от пръста ми и снасят яйца в лъщящата рана.
— Това е той! — отекна мъжки глас, пронизителен и триумфален. — Или поне конят му. Сигурен съм в това. Вижте мълнията на челото.
Отлепих очи и се опитах да ги фокусирам. Четирима конници бяха преградили пътя ни.
— Не може да е той — обади се презрително друг мъж. — Един принц на Червения предел не би…
— Провери го, Бонарти. — Това го каза мъжът на най-големия кон, истинско чудовище.
Последният пришпори добичето си към мен. Славяните се напрегнаха, но не се опитаха да му попречат.
— Определено е неговият кон — каза първият, сякаш предизвикваше някой да му възрази.
Заля ме облекчение. Ако устата ми не беше запушена, щях да закрещя от радост. Всяка болка изчезна на мига. Баба, Мартус… някой… беше разбрал за намеренията на Мейрес и беше пратил спасителен отряд. Спасителен отряд с мъж, който знаеше особените белези на Нор — тази назъбена бяла мълния върху кадифената чернота на носа му. Точно отличителният му вид ме беше накарал да го купя — исках да изглеждам добре, като влизам отново в родния си град, и макар че познавач на конете като мен не би трябвало да се води по такива дреболии, се бях поддал. Сигурно това бе водило и хората на Мейрес. Ако си бях избрал проста кафеникава кранта и яздех закачулен, вече можех да съм прекосил границата с Флоренция, вместо да съм на ден път от Вермилиън и затънал до гуша в неприятности.
Кльощавият се приближи и се приведе в седлото да ме огледа, присвил очи. Под едното имаше червен родилен белег. Беше Бонарти По! Бях го видял за последно в „Гроздовете на Рот“, точно преди да се появи Мейрес и да съсипе вечерта. Можеше да е мазник с остро лице, което сякаш си проси шамарите, но в този момент имах чувството, че никога не съм бил по-щастлив да видя някой познат. Даже не съжалявах за всичкото роунско червено, което беше излочил за моя сметка онази вечер.
— Принц Джалан?
Закимах яростно, като надавах гъргорещи звуци — надявах се, че звучат утвърдително. Бонарти продължи да се взира внимателно в мен, като мърдаше глава насам-натам, сякаш това би му помогнало да види през ремъците, опасали лицето ми.
— Наистина е той! — После добави с по-тих и озадачен глас: — Принц Джалан, защо сте…
— Очевидно се крие! Хитрост, за да се промъкне незабелязано обратно в града — прекъсна го мъжът на огромния кон. Моето внимание обаче беше насочено към славяните — и при най-малкия шанс те щяха да посекат спасителите ми и да продължат към Вермилиън, все едно нищо не се е случило. Почнах да соча трескаво към тях с глава и да издавам гъргорещи звуци, които се надявах да звучат като настойчиво предупреждение.