Джурасик парк & Изгубеният свят

Мълдун бавно насочи джипа към реката, по-близо до тиранозавъра.

— Но всички те са бозайници. Знаем как да се справяме с тях, защото големите животни във всички зоологически градини — лъвовете, тигрите, мечките, слоновете — са бозайници. За влечугите разполагаме с далеч по-малко информация. А за динозаврите никой не знае нищо. Те са нови животни.

— Значи ги смятате за влечуги? — попита Дженаро.

— Не — отвърна Мълдун и смени скоростите. — Динозаврите не се вместват в съществуващите категории. — Той направи завой, за да избегне един голям камък. — Всъщност от онова, което сме научили досега, се вижда, че сред динозаврите е имало разнообразие, каквото срещаме при съвременните бозайници. Някои са кротки и добродушни, други — злобни и проклети. Едни имат отлично зрение, други — не. Някои са глупави, а други — изключително умни.

— Рапторите ли имате предвид? — поинтересува се Дженаро.

— Рапторите са умни — кимна Мълдун. — И то много. Всички неприятности, с които се сблъскахме досега, са нищо в сравнение с онова, което ни чака, ако рапторите избягат от клетката си. Ето, вече сме съвсем близо до нашия Рекси.

Тиранозавърът се опитваше да промуши глава през клоните и надзърташе към реката. Явно нещо го привличаше. После животното се премести няколко метра надолу по течението и пак се опита да пробие стената от растителност.

— Какво ли вижда там? — учуди се Дженаро.

— Едва ли ще узнаем — каза Мълдун. — Може би се опитва да хване някой от микроцератопсите, които подскачат из клоните. Те хубавичко ще го разиграят.

Мълдун спря джипа на около петдесет метра от тиранозавъра и обърна колата, като остави двигателя включен.

— Седнете на кормилото — обърна се той към Дженаро. — И си сложете колана.

Взе още един контейнер, прибра го в джоба си и слезе от джипа.

— Често ли го правите? — попита Дженаро, намествайки се зад кормилото.

— Никога — отвърна рязко Мълдун. — Ще се опитам да го улуча малко зад слуховия канал. Да видим дали ще успея оттук.

Той отиде на десетина метра зад джипа и подпря коляно на тревата. После намести пушката на рамото си, щракна дебелия телескопичен мерник и се прицели в тиранозавъра, който все още не ги беше забелязал.

Чу се приглушен гърмеж, избухна облак белезникав газ и Дженаро видя как някаква бяла нишка се стрелва във въздуха към тиранозавъра, но изглежда, не го улучи.

После тиранозавърът бавно се обърна и ги изгледа с любопитство. Местеше глава, сякаш ги разглеждаше ту с едното, ту с другото око.

Мълдун беше свалил пушката и я зареждаше с втория контейнер.

— Уцелихте ли го? — попита Дженаро.

— Не — поклати глава Мълдун. — Заради скапания лазерен мерник… Вижте дали в кутията няма батерия.

— Какво?

— Батерия — повтори Мълдун. — Голяма е горе-долу колкото пръста ви. Със сив надпис.

Дженаро се наведе над металната кутия. Усещаше как джипът се тресе, чуваше как двигателят работи на празен ход. Не можеше да намери батерията. Тиранозавърът изрева. Мощният тътен, който се изтръгна от огромната гръд на животното и отекна над поляната, изпълни Дженаро с ужас. Той бързо вдигна глава, посегна към кормилото и улови лоста за скоростите. По радиостанцията се чу глас: