Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
— Как изглежда мястото на вашите разкопки след една година?
— Доста зле — призна тя.
— Не засаждате нови растения, не възстановявате пейзажа, след като свършите работата си.
— Не.
— А защо?
— Предполагам, че не достигат средствата — сви рамене Ели.
— Значи парите стигат само за да копаете, ала не и да заличите следите?
— Но ние копаем само в пустинни местности…
— Само в пустинни местности — повтори Малкълм и поклати глава. — Само замърсяване. Само вторични продукти. Само странични ефекти… Опитвам се да ви докажа, че това всъщност е целта на учените. Те желаят да има вторични продукти, замърсяване, белези и странични ефекти. За тях това е начин да си вдъхнат увереност. Такава е същността на науката, която скоро ще прерасне в катастрофа.
— Тогава какъв е изходът?
— Отървете се от техтелигентните. Лишете ги от власт.
— Но така ще се лишим и от прогреса…
— Какъв прогрес? — сприхаво я прекъсна Малкълм. — Въпреки прехваления прогрес броят на часовете, през които жената се занимава с домакинска работа, не се е променил още от 1930 година. Всичките прахосмукачки, машини за миене на чинии, боклукомелачки, немачкаеми тъкани… Защо още е нужно толкова време да се почисти една къща, както през 1930 година?
Ели не отговори.
— Защото няма никакъв прогрес — каза Малкълм. — Или поне не във вярната посока. Преди трийсет хиляди години, когато пещерните хора са сътворили скалните рисунки в пещерата Ласко, те са работели двайсет часа седмично, за да си осигурят храна, покрив и облекло. През останалото време са можели да играят, да спят и да правят каквото си искат. Живели са в един естествен свят с чист въздух, чиста вода, красиви дървета и залези. Само помислете. Двайсет часа на седмица. Преди трийсет хиляди години.
— Искате да върнете часовника назад?
— Не — отвърна Малкълм. — Искам хората да се събудят. Съвременната наука се развива от четиристотин години и вече би трябвало да знаем къде можем да я прилагаме и къде не бива. Време е за промяна.
— Докато не сме унищожили планетата?
Той въздъхна и затвори очи.
— О, Боже — прошепна Малкълм след малко. — Това е последното нещо, за което ще седна да се тревожа.
Грант предпазливо придвижваше сала по реката през тъмния зелен тунел, като се улавяше за клоните край брега. Звуците все повече се приближаваха и най-сетне той видя динозаврите.
— Това не са ли онези, дето имат отрова?
— Да — каза Грант. — Dilophosaurus.
На брега стояха два дилофозавъра. Триметровите им тела бяха обсипани с жълти и черни петна. Коремите им бяха яркозелени като на гущери. Между очите и носа минаваха два червени извити гребена, които се събираха в средата и образуваха фигура с формата на буквата „V“ над главите им. Приликата им с птиците особено личеше в начина, по който се навеждаха да пият вода, а после отмятаха назад глави, ръмжаха и бухаха.
— Дали да не слезем от сала и да не продължим пеша? — прошепна Лекс.
Грант поклати глава. Дилофозаврите бяха много по-дребни от тиранозавъра и лесно можеха да се промъкват през гъстата растителност край бреговете на реката. При това изглеждаха доста бързи, както ръмжаха и бухаха един срещу друг.
— Но не можем да минем със сала покрай тях — каза Лекс.
— Нали са отровни?
— Трябва да измислим някакъв начин — рече Грант.
Дилофозаврите продължаваха да пият вода и да ръмжат. В движенията им личаха някаква съгласуваност и повторяемост, все едно изпълняваха ритуал. Животното отляво се навеждаше да пие, отваряше уста, оголваше две дълги редици остри зъби и изръмжаваше. Животното отдясно изръмжаваше в отговор и се навеждаше да пие, като точно повтаряше движенията на първия динозавър. После всички тези действия се повтаряха по абсолютно същия начин.
Грант забеляза, че динозавърът отдясно е по-дребен, с по-малки петънца по гърба, а цветът на гребена му не е така яркочервен…
— Ама че работа — каза той. — Та това е любовен ритуал.
— Можем ли да минем покрай тях? — попита Тим.
— Засега не. Застанали са точно до водата.
Грант знаеше, че любовният ритуал при някои животни трае с часове. Можеха да издържат дълго време без храна, не обръщаха внимание на нищо около себе си… Той си погледна часовника. Беше девет и двайсет.
— Какво ще правим? — попита Тим.
— Нямам представа — въздъхна Грант, седна на дъното на сала и се приготви да чака.