Оковите на скръбта

Когато не я разсейваше страхът, че умира. „Глупава кандра такава.“

— А ти какво мислиш? — попита Уаксилий.

— Не знам, Уаксилий. Наистина ли дойдохме дотук заради клина? Или дори сестра ти?

— Не — каза той тихо. — Дойдохме, за да спрем Костюма.

Мараси кимна, после порови още малко в чантата си и извади отвътре тефтера, който беше откраднала от кабинета на Айрич. Отгърна на страницата с картата и я вдигна така, че и двамата да могат да я разгледат.

На нея се виждаше място, ясно отбелязано с думите „Втори обект“ — някакъв базов лагер в планините. А отвъд него — нещо, разположено на други планински върхове, обозначени като опасно високи. Бележката на Айрич гласеше: „Твърди се, че храмът е тук.“

— Оръжието — каза Уаксилий, като докосна картата с върха на пръстите си. — Оковите на Скръбта.

— Истински са.

— Чичо ми смята така — отговори Уаксилий, поколеба се и добави: — Аз също.

— Можеш ли да си го представиш като Мъглороден и Пълен ферохимик? Безсмъртен — като Майлс, само че много повече и от него. Ще притежава силите на всички метали. Като Лорд-Владетеля, прероден сред нас.

— Чичо ми каза, че отива на втория обект — каза Уаксилий, докато изучаваше картата. — Но е възможно той и придружителите му все още да не са стигнали до храма. Разбрали са къде се намира, но все още не са планирали пътуването. С помощта на тези машини можем да ги изпреварим.

Уаксилий си пое дълбоко дъх и кимна към Алик.

— Ще говориш ли с него? Разпитай го какво знае.

— Мъжът е преживял доста, Уаксилий — прошепна Мараси. — Мисля, че са измъчвали и убили съмишлениците му. Не заслужава да бъде подложен на разпит точно сега.

— Не заслужаваме много от нещата, които ни се случват, Мараси. Говори с него, моля те. Бих го направил аз, но начинът, по който се държи с мен… Ами, смятам, че ти ще получиш по-полезни отговори.

Тя въздъхна, но кимна и се промуши покрай Уейн, който — както тя забеляза, без изобщо да се изненада, — се беше отпуснал на една седалка и похъркваше. Стерис седеше с ръце в скута, спокойна, сякаш возенето в летяща машина беше ежедневие за нея. Телсин беше седнала в дъното.

Мараси се олюля. Покварата да го тръшне, действително ѝ се виеше свят. За щастие, в предната част на кабината имаше две седалки — тази, на която се беше настанил Алик, и едно по-малко столче до него. Алик я погледна и Мараси осъзна, че е сгрешила в преценката си за позата му. Не се беше умислил, беше му студено. Седеше, обвил ръце около тялото си, и дори трепереше леко.

Не беше особено изненадващо. Тук горе беше по-хладно, отколкото долу, наистина, макар и на нея самата да не ѝ беше особено студено. И все пак, тя носеше палтото на Уаксилий.

Алик се обърна обратно към предното стъкло, а тя седна на столчето.

— Предполагах, че всички тук, в земите на Суверена, са варвари — каза мъжът. — Никой не носи маски, а онова, което хората ви сториха с останалите от екипажа ни…

Той потрепери отново. Този път, причината явно не беше в мразовития въздух.