Оковите на скръбта

— Хмм? — каза въпросително МеЛаан и извади ръка, а плътта зае предишната си форма върху кристалните ѝ кости. — О. Усетих дупка в червата, както ти предположи. Заших я здраво с конеца от котешки черва, който направих от карантиите, които ми се намираха. После му сложих и кръпка от собствената си тъкан.

— Ще я отхвърли.

— Не. Отхапах си малко и възпроизведох копие на нейната кожа. Тялото ѝ ще реши, че си е нейна.

— Изяла си част от мен? — попита Мараси.

— Ух — каза Уаксилий. — Това си е направо… ух.

— Е, да, аз съм невероятна — отбеляза МеЛаан. — Извинете ме.

Протегна ръка навън през вратата на кабината и от нея изтече нещо отвратително на вид.

— Трябваше да обера течностите вътре, за да почистя всичко. Така е най-безопасно — обясни тя, после изгледа Мараси изпитателно и добави: — Длъжница си ми.

— Това ли беше частта от мен, която си, ъъ… изяла? — попита Мараси.

— Не, това бяха просто нещата, които бяха протекли там вътре — обясни МеЛаан. — Пришитото парче тъкан над раната би трябвало да е достатъчно, докато собствената ти не зарасне — слях го с вените и капилярите ти. Ще започне да те сърби, но недей да се чешеш. И ме предупреди, ако започне да гангренясва.

Мараси се поколеба, после докосна изпитателно раната с пръсти. Откри на мястото ѝ само опъната, стегната кожа — като от белег, — която беше легнала като кръпка върху дупката. Почти не я болеше — усещаше само слаба, тъпа болка като от синина. Изправи се, изумена.

— Нали каза, че ще умра!

— Разбира се, че ще умреш — отвърна МеЛаан и наклони глава. — Ти си смъртна. Не мога да те превърна в кандра просто… О, ти си имала предвид днес. Божичко, момичето ми. Та този куршум едва те одраска.

— Ужасна си — каза Мараси. — Разбираш го, нали?

МеЛаан се ухили и кимна на Уаксилий, който подаде ръка на Мараси, за да ѝ помогне да стане. Тя побърза да оправи и приглади униформата си, въпреки че МеЛаан я беше нарязала така, че благоприличният вид се беше превърнал в трудна задача. Щеше да ѝ се наложи да си извади нови дрехи от багажа, но как щеше да успее да се преоблече в тази тясна кабина?

Тя въздъхна, хвана ръката на Уаксилий и го остави да я издърпа на крака. Засега тя продължаваше да притиска едната си ръка към кръста, за да не паднат панталоните ѝ. Той ѝ предложи мъглопелерината си и след миг колебание, тя си я наметна.

— Благодаря — каза тя.

Забеляза, че той самият носи превръзка — на лявата ръка, точно под рамото. И него ли бяха улучили по време на стрелбата? Не беше споменал нищо, което я накара да се почувства още по-глупаво.

Уаксилий кимна към предната част на кабината, където Алик седеше с крака, вдигнати на таблото, облегнат назад. Маската ѝ пречеше да види изражението му, но тя усети по позата му, че е изпаднал в размисъл.

— Ще можеш ли да поговориш с него? — попита я Уаксилий.