Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Повечето от останалите спяха, като черпеха без усилие топлина от медальоните, както Алик им беше показал. Мараси обмисли дали да не поспи и тя, но не можеше да се отърси от мисълта как ще се претърколи през една от вратите и ще се събуди точно преди да падне долу — независимо от коланите, с които всички бяха привързани през кръста.
Уейн ѝ беше дал още някакво обезболяващо — макар че отказа да ѝ обясни какво представлява. Но беше приятно и болката в стомаха ѝ почти не ѝ правеше впечатление вече. Настани се на мястото до Алик и поде лековат разговор с него. Чувстваше се виновна, задето това го принуждаваше да носи превеждащия медальон, но той явно говореше не по-малко охотно от нея. Мараси не можеше да определи дали е така, защото е бил лишен от човешки контакт по време на пленничеството си или защото иска да се разсее от спомените за другарите, които беше изгубил заради пътешествието им.
През следващите два часа той ѝ разказа още за медальоните, които сънародниците му носеха, и за легендите за Оковите на Скръбта. Според историите на Алик, Лорд-Владетелят вложил в тях огромно количество от всяко свойство, но и ги създал така, че да дават на всекиго, който ги използва, способността да ги използва — едновременно предизвикателство да ги открият и предупреждение да не го правят. Алик явно не виждаше никакво противоречие в това.
Освен това ѝ разказа за живота, който водеха хората от страната му — място, което се намираше отвъд планините, южните Диви земи и пустошта след тях. Далечно, прекрасно място, където всички носеха маски — макар че не всички ги носеха по един и същи начин.
Хората на Алик предпочитали да сменят маските си в зависимост от професията или настроението си. Не всеки ден, определено, но не било необичайно да ги сменят със същата честота, с която някоя дама от Елъндел би сменяла прическата си. Но имало и други групи. Една от тях давала на всяко дете по маска, която се сменяла само веднъж — когато навършели пълнолетие. Алик твърдеше, че тези хора — които се наричали Ловците — някак си дори изпълвали маските си, докато растели, но на Мараси ѝ беше трудно да го повярва. Имало и други, за които той говореше пренебрежително, и които носели само обикновени маски без боя и различни форми, докато не постигнели нещо, с което да си заслужат по-отличителна такава.
— Те са Падналите — обясни ѝ той, като размаха ръка пред себе си в жест, който тя не можа да разбере. — Преди бяха наши крале, аха? Преди светът да замръзне. Но оскърбиха Йегенмира, заради което и всичко се обърка, и…
— Момент — прекъсна го Мараси с тих глас, за да не събуди останалите. — Йе… Йаг…
— Йегенмир ли? — попита мъжът. — Не преведе ли медальонът? Значи нямате такава дума в езика си. Като божество, само че не е.
— Много ясно описание.
Мъжът я изненада, като повдигна маската си — нещо, което го беше виждала да прави само веднъж досега, когато коленичи пред маските на другарите си. Явно не го смяташе за някакво прегрешение, защото продължи да говори спокойно. Харесваше ѝ да вижда лицето му, докато разговаряха, макар и рядката му брада и мустаци да бяха малко нелепи и да го караха да изглежда по-млад, отколкото беше — освен ако не я беше излъгал, че е на двадесет и две.
— То е като… — започна той, като направи гримаса. — Като нещо, което управлява света, аха? Когато нещо расте или умира, това се случва заради Йегенмир. Едната част е Хер, а другата е сестра му Фрюе — която е и негова съпруга. Тя кара нещата да спират, а той ги кара да започват, но нито единият от двамата не може…
— … да създава живот сам — довърши вместо него Мараси.
— Аха!
— Покварата и Съхранението — каза тя. — Старите териски богове. Вече са един. Хармония.
— Не, те винаги са били едно — възрази Алик. — И винаги са били отделни. Много стари, много сложни. Но както и да е — говорехме за Падналите, аха? Работят каквото намерят, за да изкупят вината за провала си. Комплиментите означават много за тях, но човек трябва да бъде внимателен, защото ако им кажеш, че са се справили добре, могат да го приемат твърде присърце и да разкажат на всичките си събратя, като се върнат. И тогава може да те извикат да свидетелстваш колко добре са се справили, за да си сменят маската. А езикът им е страшно неприятен. Не говоря и думичка от него — което би било полезно, за да мога да махам медальона, — и ми се завива свят от него, сякаш съм летял твърде високо твърде дълго време.