Оковите на скръбта

— Просто карай далеч оттук — заръча Уакс на Алик и се остави Телсин да го отведе в дъното на кораба. Подмина Уейн, който все още висеше наполовина надвесен от една от двете врати, зяпнал навън с любопитство. Мараси лежеше на пода, а МеЛаан проверяваше как е раната ѝ. Междувременно, Стерис вече беше започнала да подрежда багажа им на спретната купчина между две от седалките.

Перките забръмчаха и корабчето полетя — не бързо, но стабилно, — напред и надалеч от вражеския лагер. Уакс се настани на пейката в дъното до сестра си. Покварата да го вземе… Телсин. Най-после. Беше минала година и половина от момента, в който беше обещал да спре чичо си и да я освободи. А ето я сега, седнала до него.

Изглеждаше като модерна дама — с накъдрена коса и рокля със съвременна кройка, от тънка материя, с подгъв точно под коленете, изящно деколте, което подчертаваше елегантната ѝ шия, и тънки верижки, пришити към плата. Ако не поглеждаше към очите ѝ, човек би могъл да я вземе за знатна дама, която се е запътила към някой бал.

Но ако я погледнеше в очите, би открил само хлад.

— Уаксилий — каза тя тихо, — в планините на юг оттук, които разделят Басейна от Дивите земи, е скрито някакво оръжие. Чичо Едуорн е научил за него. Вече пътува натам.

— Колко знаеш? — попита Уакс, като взе ръката ѝ в своята. — Телсин, знаеш ли какво е замислил той? Революция ли иска да предизвика?

— Не ми казваше много — отвърна тя.

Гласът ѝ беше така спокоен, така студен в сравнение с онзи, който той си спомняше. Винаги пълен със страст, вечно подстрекаващ го да прави неща, които не биваше да прави. Изглеждаше така, сякаш месеците на пленничество бяха изсмукали силата ѝ до капка.