Оковите на скръбта
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #6
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-619-193-119-4
- Переводчик: Йоана Гацова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Оковите на скръбта». Краткое содержание книги:
Алик поклати глава.
— Влияят си и си пречат взаимно.
— Значи, за да създадеш такъв с няколко свойства…
— Трябва да бъдеш много способен. По-умел от всеки досегашен майстор на народа ни. Или… — Алик се засмя леко. — Или да притежаваш всички сили, вместо да вложиш своите в медальона и да го предадеш на друг, който да вложи неговите! Ако наистина е така, то майсторът, способен да го направи, трябва да е наистина велико божество. Също толкова могъщо, колкото Суверенът.
— Той действително е създал един такъв — каза Уаксилий, като потърка медальона с палец. — С всички свойства едновременно. Гривна или две гривни, които предоставяли всичките шестнадесет аломантични способности и всичките шестнадесет ферохимични способности.
Алик посърна.
— Затова сте тук, нали, Алик? — попита Уаксилий, като погледна мъжа в очите.
Мараси се наведе напред. Уаксилий беше казал, че не го бива толкова с хората, но грешеше. Беше отличен с тях — стига да му беше позволено да ги притиска в ъгъла, за да се добере до необходимите му сведения.
— Да — прошепна Алик.
— Дошли сте, за да откриете Оковите на Скръбта — каза Уаксилий. — Защо са тук?
— Скрити са — каза Алик. — Когато Суверенът ни напусна, ги взе със себе си, заедно със свещениците и най-приближените си слуги. Но някои от тях в крайна сметка се завърнаха, аха? И ни разказаха много интересни неща. Суверенът ги завел на велико пътешествие и ги накарал да му построят храм в една непозната на всички планинска верига. Оставил свещениците там, заедно с Оковите и им наредил да ги пазят, докато той се върне. И това било глупаво, аха? Защото определено биха ни свършили добра работа в борбата с Отреклите се от маските.
— Отреклите се от маските? Като нас?
— Не, не — засмя се Алик. — Вие сте просто варвари. Отреклите се са истински опасни.
— Ей — обади се Уейн иззад тях.
Беше стиснал шапката си в ръце, а кичурите му се вееха свободно на вятъра. Кога се беше събудил?
— Нали успяхме да свалим голямото ви корито от въздуха? — попита той.
— Вие ли? — засмя се пак Алик. — Не, не. Не е възможно да сте нанесли такива щети на „Брунщел“. Попаднахме в свирепа буря. Те са опасни за корабите ни — толкова са леки. Искахме да се приземим, но летяхме над планините и търсехме. Бяхме толкова близо до храма, но… аха. Ураганът ни издуха от планините и попаднахме над вашите земи. Разбихме се в горкото село. Варварите бяха мили — поне в началото. После пристигнаха останалите.
И той се сви на стола си.
Уаксилий го потупа по рамото.
— Благодаря ти, Прекрасний — каза Алик и отрони тежка въздишка. — Откакто приближените на Суверена ни разказаха случилото се, се опитваме да открием гривните.
— Да ги откриете? — попита Уаксилий. — Нали казахте, че ги е оставил там, за да ги вземе по-късно.
— Е, аха, но всички тълкуват думите му като предизвикателство. Изпитание, измислено от Суверена. Обичаше да го прави. Защо да остави свещениците да ни разкажат за Оковите, ако не иска да дойдем и да ги намерим? Само че, след като минаха цели години в безплодно търсене, хората постепенно решиха, че храмът е просто някаква бляскава легенда, загубена в древността. Всеки имаше по един чичо, който твърдеше, че има картата, с която се стига дотам, аха? От онези, които не струват даже колкото хартията, на която са нарисувани? Но наскоро започнаха да се носят някои любопитни слухове. Мълва за тукашните земи и планините, които никой не бил изследвал досега. Изпратихме няколко съгледвачески кораба, а когато се върнаха, ни разказаха за вашия народ и за тези места. И така, преди около пет-шест години, Ловците изпратиха един голям кораб със задачата най-после да открие храма. И успяха — така смятаме. Един от членовете на екипажа се върна с карта на земите, които бяха изследвали. Останалите замръзнали до смърт; в планината извила снежна буря, и медальоните им не успели да се справят.
Вятърът разлюля малкото корабче, а Алик притихна.
— Ще отидем да намерим храма, нали? — обърна се Мараси към Уаксилий.
— И още как.
22.
Мараси разполагаше с предостатъчно време за размисъл, докато пътуваха на юг, към планините. Алик беше преценил, че пътуването ще им отнеме около два часа, което я изненада. Беше предположила, че въздушният кораб ще се движи бързо, но явно беше по-бавен от влака. И все пак беше чудесно, че можеха да се насочат към мястото по права линия, вместо да се съобразяват с терена.
Въпреки жуженето на вентилаторите, които не спираха да работят, корабът сякаш се рееше по въздуха през по-голямата част от времето. От време на време, Алик увеличаваше или намаляваше теглото им в търсене на попътен вятър — и се оплакваше, че не познава въздушните течения в тези райони. Направляваше корабчето с помощта на устройства, които ѝ изглеждаха напълно непознати, както и няколко стъписващо точни и подробни карти на южната част на Басейна. Колко пъти бяха прекосявали небесата той и народът му и бяха наблюдавали пейзажа, скрити в тъмнината, за да успеят да създадат тези карти?