Оковите на скръбта

21.

Уакс продължаваше да стои в средата на малката кабина и да Тласка срещу някаква плоча под краката си, явно проектирана именно с такова предназначение. Вероятно беше прикрепено към мястото на кораба, на което се беше намирала кабината — не нещо, което се издигаше заедно с нея, а нещо като площадка за излитане, която аломантът можеше да използва като котва.

Макар и мъничък, този съд все пак трябваше да бъде твърде тежък, за да може да бъде издигнат във въздуха така. Логиката говореше, че ремъците, които държеше, трябваше да са се скъсали, или пък той самият да беше смачкан от силата на собствения си Тласък. И все пак, той успяваше. Държеше ремъците — на практика вкопчен в самия кораб — и го издигаше във въздуха, заедно с всички пътници, от опората, която се беше подала от корпуса на кораба.

„Заради медальоните е“, даде си сметка той. „Дават на всички останали същите способности, които имам и аз — да станат по-леки, почти колкото въздух.“ Това означаваше, че всъщност издига само кораба, заедно с вещите и оръжията им.

Кабината беше тясна — малко над два метра широка, макар и около два пъти по-дълга, — а от двете ѝ страни имаше широки отвори, като врати. Докато кабината се намираше все още на кораба, те гледаха към стените на широката, подобна на джоб ниша, където беше скрита тя, но сега зееха към нощния въздух.

Общо взето, устройството напомняше на купето на някой автомобил с откъртени врати. Докато се издигаха нагоре, малките понтони от двете страни се прибраха към корпуса му и щракнаха на място. Уакс мярна за секунда изненаданите войници, заели позиции на онази част от пътеките, която не беше счупил, а в следващия момент се издигнаха през отвора на покрива и вече бяха навън.

Странният мъж с червената маска прекоси бързешком кабината и се надвеси от една от дупките на стените, за да погледне надолу. Махна с ръка тържествено, сякаш да поздрави кораба за сбогом, а после сведе глава и прошепна нещо.

Накрая се обърна към Уакс.

— Справяте се великолепно, о, Божествени!

— Няма да успея да ни Оттласна много по-високо — отвърна Уакс, като изръмжа от усилието. — Опората на кораба е твърде далеч.

— Не би трябвало да ни се наложи — каза мъжът с маската, подмина забързано Мараси, като я потупа по рамото пътем, и започна да превключва нещо на контролния пулт в предната част на машината.

— Ще ми е необходим кубът-запалител, моля — каза после, като протегна длан към Уейн.

— А? — каза Уейн въпросително и се обърна през рамо, застанал на другата врата, през която гледаше навън.

Отекнаха няколко изстрела — войниците безуспешно се опитваха да улучат летящата кабина.

— А, това ли? — досети се той, и извади аломантичната граната.

— Аха — каза мъжът и я грабна от ръката му. — Благодаря!

Завъртя се и притисна кубчето към ръката на Уакс — който все още гореше стомана, за да ги задържи във въздуха, поради което мъничкото устройство постепенно зажужа.