Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Оттатък леда, който доскоро бе езерото, заобикалящо Сесуад'ра, брегът беше покрит с тъмна гъмжаща маса. На Саймън му трябваха няколко стряскащи мига, докато разбере, че това е армията на Фенгболд. Беше повече от армия — херцогът, изглежда, беше довел голяма част от Гадринсет: палатки, огнища и импровизирани ковачници се простираха на групи в далечината и над долината се издигаше пушек и пара. Саймън знаеше, че това е войска само от около хиляда души, но не беше виждал десет пъти по-голямата войска, обсаждала Наглимунд, и тя му изглеждаше огромна като легендарната армия на Анитулз, която била покрила хълмовете на Набан като одеяло от копия. Ледена пот отново изби по челото му. Враговете бяха толкова близо! Двеста лакътя или малко повече разделяха силите на Фенгболд от скритите постове на Саймън и въпреки това той различаваше ясно лицата на въоръжените мъже. Това бяха хора, живи хора, и идваха да го убият. Другарите на Саймън на свой ред щяха да се опитат да избият колкото е възможно повече от тези войници. Щеше да има много нови вдовици и сираци в края на този ден.

Неочаквана мелодия зад него го накара да подскочи. Той се обърна и видя един трол, който се поклащаше бавно наляво-надясно, надигнал глава в тиха песен. Тролът, стреснат от внезапното му движение, го погледна въпросително. Саймън се опита да се усмихне и му махна да продължава. След малко плачливият глас на трола се надигна отново в мразовития въздух, самотен като птица в есенна гора.

„Не искам да умра — помисли си Саймън. — И, Боже, моля те, искам пак да видя Мириамел — истински, истински искам“.

Внезапно го споходи видение, спомен за онзи отчаян момент до Стайл, когато великанът беше връхлетял върху тях. Очите й, очите на Мириамел… бяха изплашени, но решителни. Тя беше смела, безпомощно си спомни той, смела и хубава. Защо никога не й беше казвал колко много й се възхищава — нищо че беше принцеса?

Долу, на барикадата от струпани стволове, се раздвижиха хора. Джосуа — с осакатената си дясна ръка си личеше отдалече — се катереше по стената. Трима души с наметала и качулки се изкачваха заедно с него.

Джосуа сви ръка пред устата си и викна:

— Къде е Фенгболд? — Гласът му прокънтя над замръзналото езеро и отекна в падините на надвисналите хълмове. — Фенгболд!

След малко няколко души се отделиха от ордата край брега и излязоха на леда. В средата им, на висок кавалерийски кон, яздеше мъж със сребърна броня и алено наметало. Сребърна птица бе разперила крила на шлема му. Той го свали и го пъхна под мишницата си. Дългата му черна коса се развяваше на безмилостния вятър.