Светлина в пукнатините [bg]

— Сигурно те е заболяло — каза Жером Брюнел и отстъпи назад, след като прегледа лицето и очите на Гамаш. — Няма сътресение.

— Жалко — обади се Терез, която седеше до кухненската маса и наблюдаваше. — Да му беше набил малко акъл в главата. Кой дявол те накара да се изправяш срещу инспектор Бовоар? Точно сега?

— Трудно ми е да обясня.

— Опитай.

— Честно казано, Терез, не мисля, че има значение на този етап.

— Той знае ли какво правиш? С какво сме се захванали всички ние?

— Дори не знае какво прави той самият — отвърна Гамаш. — Не представлява заплаха за плана ни.

Терез Брюнел понечи да каже нещо, но когато видя изражението на Гамаш и синината на лицето му, предпочете да замълчи.

Никол спеше на горния етаж. Съпрузите Брюнел вече бяха вечеряли, но бяха оставили храна за Гамаш. Главният инспектор сложи на подноса купичка супа, прясна франзела, пастет и сирена и ги занесе в дневната. Настани се пред камината, а Жером и Терез отидоха да седнат до него.

— Да я събудим ли? — попита Гамаш.

— Полицай Никол ли? — попита Жером с известна тревога. — Тъкмо я приспахме. Да се насладим на тишината.

Докато ядеше супата от леща, Гамаш си мислеше колко е странно, че никой не се обръщаше към Никол с малкото й име: Ивет. Винаги беше Никол или полицай Никол.

Не беше личност и определено не беше жена. Полицай — това беше всичко.

Когато приключиха с вечерята и измиха чиниите, тримата приятели си направиха чай и отново седнаха в дневната. По принцип биха изпили по чаша вино, докато се хранеха, или по един коняк след това, но сега дори не им мина през ум.

Не и тази нощ.

Жером погледна часовника си:

— Наближава девет. Мисля да се опитам да поспя. Терез?

— Ще се кача след малко.

Изпратиха Жером с поглед, докато се качваше по стълбите, сетне Терез се обърна към Арман:

— Защо си отишъл при Бовоар?

Гамаш въздъхна:

— Трябваше да опитам поне още веднъж.

Възрастната дама го изгледа продължително:

— Искаш да кажеш за последен път. Мислиш, че няма да имаш друга възможност.

Потънаха в мълчание за няколко мига. Терез мачкаше ушите на Хенри, а немската овчарка ръмжеше доволно и се усмихваше.

— Постъпил си правилно — наруши тя тишината. — Не съжалявай.

— А ти? Съжаляваш ли за нещо?

— Съжалявам, че забърках Жером в това.

— Аз го забърках — възрази Гамаш, — не ти.

— Но можех да те спра.

— Не мисля, че някой от нас е предполагал, че ще се стигне дотук.

Комисар Брюнел обгърна с поглед дневната, избелелите калъфи на мебелите и удобните кресла и дивани. Книгите, виниловите плочи и старите списания. Камината и прозорците, през които се виждаше тъмният заден двор от едната страна и селският площад — от другата.