Светлина в пукнатините [bg]

— Но те са ви поканили да ви почерпят с питие, доколкото разбрах.

— Да, веднъж ме поканиха на лимонада. Но това не може да се смята за приятелство.

Очите на старицата все още бяха топли, но и будни. Също като ума й.

Гамаш се наведе напред и насочи цялото си внимание към мадам Мишо.

— Знаехте ли, че това са петзначките Уеле?

Съпрузите се сепнаха. Мосю Мишо изненадано повдигна вежди, а челото на мадам Мишо се сбърчи. Детективът виждаше, че старицата се замисли.

— Петзначките Уеле? — повтори тя. — Онези петзначки Уеле?

Гамаш кимна.

— Но това е невъзможно! — възкликна Албер.

— Защо? — попита главният инспектор.

Мосю Мишо изломоти нещо неясно, умът му се препъна в думите. Той се обърна към съпругата си:

— Ти знаеше ли?

— Разбира се, че не. Щях да ти кажа.

Гамаш се облегна назад и се загледа в хората срещу себе си. Опитваха се да осмислят информацията. Изглеждаха искрено шокирани, но дали ги бе стреснала самата новина, или това, че Гамаш я знаеше?

— Никога ли не сте подозирали? — попита детективът.

Старците поклатиха глава — явно все още не можеха да намерят думи. За тяхното поколение подобна новина сигурно можеше да се сравни с това да научат, че съседите им са били марсианци. Нещо хем познато, хем далечно.

— Виждал съм ги веднъж — спомни си мосю Мишо. — Мама ни заведе в къщичката им. Излизаха на всеки час, обикаляха покрай оградата и махаха на тълпата. Беше вълнуващо. Покажи на господина какво имаш, Анет.

Мадам Мишо се изправи и двамата мъже също станаха на крака. Жената се върна след минута.

— Ето. Подарък от родителите ми, купили са го от магазин за сувенири.

Възрастната дама подаде на Гамаш преспапие със снимка на симпатичната къщичка и петте сестри пред нея.

— И моите родители са ме водили да ги видя. Беше точно след края на войната. Мисля, че баща ми се беше нагледал на всякакви ужаси и искаше нещо, което да му вдъхне надежда.

Гамаш разгледа преспапието и го върна на притежателката му.

— Наистина ли са живеели в съседната къща? — попита мосю Мишо, който най-сетне бе започнал да осъзнава какво им бе казал главният инспектор. — Познавали сме петзначките?

Старецът се обърна към съпругата си. Нещо я притесняваше. За разлика от мъжа си, тя сякаш все още си спомняше причината за посещението на Гамаш.

— Възможно ли е смъртта й да е свързана с това, че е била една от петзначките? — попита мадам Мишо.

— Не знаем.

— Но това е било толкова отдавна — рече жената, докато гледаше детектива в очите.

— Кое? — попита Гамаш. — Може да са пораснали, да са си сменили имената, но завинаги са си останали Петзначките. Нищо не е в състояние да промени този факт.

Гамаш и Анет Мишо продължаваха да се взират един в друг, а мосю Мишо промърмори:

— Не мога да повярвам. Петзначките.

Време бе Арман Гамаш да напусне този топъл дом. Ароматът на печено се бе просмукал в палтото му и го последва навън, чак до колата му.