Светлина в пукнатините [bg]

До дъсчената площадка оставаха още пет-шест стъпала. Едва се сдържа да не изхлипа. Усети как започва да му се вие свят и кръвта се отцежда от стъпалата и дланите му.

— Продължавай, продължавай — прошепна с лице, почти залепено за грапавата кора.

Звукът на собствения му глас го успокои и Гамаш се протегна към следващото дървено стъпало. Не можеше да повярва, че го прави. Започна да си тананика последната мелодия, която бе чул. "Хуронска коледна песен".

Запя я тихичко:

— Изгрява зимната луна — издиша близо до дървесната кора, — когато птиците на юг са отлетели.

По-скоро декламираше, отколкото пееше коледната песен, но това беше достатъчно да успокои пощурелия му ум.

— А могъщият Гичи Маниту[87] ни изпраща хор от ангели бели.

Удари длан о старата дъсчена площадка и без колебание се промуши през отвора й. Легна по корем с буза, заровена в снега, а с дясната си ръка продължаваше да се държи за ствола на бора. Тежкото му дишане разпръсваше снежинките пред устата му и ги отпращаше в малка вихрушка. Опита се да овладее дъха си, защото се страхуваше да не хипервентилира. Бавно се изправи на колене и остана приклекнал, сякаш нещо отвъд парапета можеше да се пресегне, да го сграбчи и да го издърпа от площадката.

Но Гамаш знаеше, че врагът не се намира отвъд парапета. Беше на дървената платформа заедно с него.

Извади фенерчето от джоба си и го включи. Сателитната чиния беше закрепена за малък триножник, който Жил бе завинтил за перилата на ловджийското чакало.

И сочеше нагоре.

— О, господи! — въздъхна Гамаш и за миг се запита колко ли пък страшен можеше да е планът на Франкьор. Може би нямаше нужда да го осуетяват. Можеше да се върнат по леглата си и да се завият презглава. — Изгрява зимната луна — промърмори главният инспектор, докато се движеше напред на колене. Струваше му се, че площадката се накланя. Усети как залита, но стисна очи и се опита да запази равновесие. — Изгрява зимната луна — повтори. "Махни снега от сателитната чиния и слизай."

— Арман!

Гласът на Терез долетя отдолу, от основата на дървото.

— Oui — извика Гамаш и насочи фенерчето си натам.

— Добре ли си?

— Добре съм — отвърна детективът и се дръпна колкото се може по-далече от парапета. Ботушите му стържеха в снега. Гърбът му се блъсна в ствола на бора. Гамаш се обърна и сграбчи дървото. Не се страхуваше, че ще падне, но страхът, който бе впивал нокти в него, докато се катереше, най-накрая бе успял да го обгърне. И го влачеше към ръба.

Гамаш се боеше, че ще се хвърли от парапета.

Притисна гръб по-плътно към дънера.

— Обадих се на Жил, но той каза, че може да дойде най-рано след половин час. — Гласът на Терез се носеше от тъмнината.