Светлина в пукнатините [bg]

Франкьор знаеше, че трябва да чувства облекчение, но някакво неприятно усещане свиваше стомаха му. Може би дотолкова бе свикнал да е в схватка с Гамаш, толкова позната му бе борбата помежду им, че не можеше да приеме, че войната е свършила.

Искаше му се да повярва. Но Силвен Франкьор беше предпазлив човек и макар че доказателствата казваха едно, вътрешното му усещане беше на съвсем друго мнение.

Ако Арман Гамаш действително направеше последната крачка от ръба, това нямаше да се случи доброволно. След себе си щеше да остави следи от нокти. По някакъв начин поведението му беше капан. Но Франкьор не знаеше по какъв.

"Твърде късно е" — напомни си все пак. Но тревогата остана.

— Когато Гамаш беше тук, в централното управление, отиде при Жан Ги Бовоар — продължи доклада си Тесие.

Франкьор седна по-напред на стола си:

— И?

Тесие преразказваше събитията и докато го слушаше, главният комисар усети как се отпуска.

Ето ги следите от нокти. Не беше ли съвършено? Гамаш бе бутнал Бовоар, а Бовоар — Гамаш.

И двамата най-после бяха полетели в пропастта.

— Бовоар няма да създава проблеми — увери Тесие началника си. — Ще прави каквото му кажем.

— Добре.

Имаше още нещо, което Франкьор щеше да поиска от Бовоар.

— Има и друго, сър.

— Какво?

— Гамаш ходи до ПОП — съобщи Тесие.

Лицето на Франкьор посивя.

— Защо, по дяволите, не започна с това?

— Нищо не се случи там — побърза да го увери по-младият инспектор. — Не е слизал от колата си.

— Сигурен ли си? — Погледът на Франкьор бе способен да пробие дупка в Тесие.

— Абсолютно сигурен. Имаме записи от охранителните камери. Просто стои в колата си и гледа. Наблизо е гробището, където са погребани семейство Уеле — обясни Тесие. — Беше в района. Затова трябва да се е отбил.

— Отишъл е до ПОП, защото знае — рече Франкьор.

Погледът му вече не беше върху Тесие, а шареше насам-натам, сякаш прескачаше от мисъл на мисъл. Опитваше се да проследи врага, който се движеше бързо.

— Merde — прошепна главният комисар и отново се втренчи в своя подчинен. — Кой друг знае?

— Никой.

— Кажи ми истината, Тесие. Не ме баламосвай. На кой друг си казал?

— На никого. Вижте, това няма значение. Гамаш дори не слезе от колата. Не се е обаждал на надзирателя. На никого не се е обаждал. Просто седеше отвън. Какво може да знае?

— Знае, че Арно е замесен — изкрещя Франкьор, но после се овладя и си пое дълбоко дъх. — Направил е връзката. Не знам как, но я е направил.

— Може би подозира — рече Тесие, — но дори да знае нещо за Арно, няма как да знае всичко.

Франкьор отново отклони очи от младия инспектор и се загледа в далечината. Търсеше.

"Къде си, Арман? Въобще не си се отказал, нали? Какво се върти в главата ти?"

Тогава му хрумна друга мисъл. Като провала на плана с язовирната стена, като смъртта на Одри Вилньов и дори като факта, че хората на Тесие не бяха улучили реката, когато хвърляха тялото й, може би и това беше благословия.