Светлина в пукнатините [bg]

Паркира колата си и огледа къщата на семейство Мишо. Пътеката към входната врата беше разчистена от снега. Едно от дърветата в предния двор бе окичено с ярки коледни светлини. Лампите вътре бяха включени, макар че завесите бяха дръпнати така, че да закриват прозорците.

Къщата изглеждаше топла и гостоприемна.

Не бе по-различна от останалите къщи на същата улица. Една от многото.

За това ли бяха мечтали знаменитите петзначки? Не за слава, а за компания. Да бъдат нормални. Ако бе така и ако в този дом наистина живееше отдавна изгубената петзначка, то тя бе сбъднала мечтите си. И вероятно бе убила, за да го постигне.

Гамаш позвъни на входната врата. Посрещна го мъж, който според детектива изглеждаше на около осемдесет. Мъжът отвори вратата без колебание, без тревога, че човекът от другата й страна би могъл да му желае злото.

— Оиi?

Мосю Мишо беше облечен с жилетка и сив вълнен панталон. Изглеждаше спретнат и спокоен. Белите му мустаци бяха добре оформени, а в очите му не се забелязваше и зрънце съмнение. Всъщност дори гледаше Гамаш така, сякаш очакваше най-доброто, а не най-лошото.

— Мосю Мишо?

— Оиi?

— Аз съм от полицаите, които разследват случилото се в съседната къща — съобщи Гамаш и извади служебната си карта от Sûretè. — Може ли да вляза?

— Но вие сте пострадали!

Гласът долетя иззад мосю Мишо, възрастният мъж отстъпи и съпругата му направи крачка напред.

— Влезте. — Анет Мишо покани Гамаш.

Главният инспектор бе забравил за раната на лицето и окървавената си риза и в миг му стана неудобно. Двамата старци го гледаха загрижено. Не бяха загрижени за себе си обаче, а за него.

— Какво можем да направим за вас? — попита мосю Мишо, а през това време съпругата му ги отведе в дневната, където грееше украсено и осветено от лампички коледно дръвче. Под него бяха подредени подаръци в празнични опаковки, а на полицата над камината висяха две коледни чорапчета. — Нужен ли ви е бинт?

— Не, не, добре съм. Merci — увери ги Гамаш.

Мадам Мишо предложи да вземе тежкото му палто.

Тя беше дребна и пълна, облечена с домашна рокля, дебели чорапи и пантофи.

В къщата се носеше аромат на готвена храна и Гамаш си спомни за изсъхналия сандвич със сирене, който все още седеше недокоснат в студената кола.

Съпрузите Мишо седнаха на дивана един до друг и го загледаха в очакване.

Трудно можеше да се намерят хора, които да приличат на убийци по-малко от тези двамата. Но през дългата си кариера Гамаш бе арестувал много убийци, които нямаха вид на такива. Знаеше, че дълбоките и ужасни чувства, които дават сила на ръката да нанесе последния удар, могат да се таят у всекиго. Дори у тези приятни хора. Дори в такъв тих дом, който ухае на печено.

— Откога живеете в този квартал? — попита детективът.