Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Какво мислиш, Скот? Какво усещаш?
Малкият се замисля дали да не излъже баща си, но само за секунда. Не може да лъже, когато ръцете на този човек го обгръщат, когато усеща любовта на баща си толкова ясно, както нощем звучат предаванията на радиостанция WWVA. Любовта на баща му е също тъй искрена като гнева и безумието му, макар и той да не я проявява толкова често. Скот не усеща нищо и си го признава, макар и с неохота.
— Виж, дребосъче, не можем да продължаваме така.
— Защо? Нали се храни…
— Рано или късно някой ще дойде тук и ще го чуе. Някой тъп амбулантен търговец, някой дрисък от общината и… край.
— Той ще мълчи. Лошата кръв ще го накара да мълчи.
— Може би да, може би не. Никой не знае как се държи безумецът Пък и миризмата… Мога да пръскам с лимонов освежител за въздух, докато посинея, но тази миризма на лайна пак ще се просмуква през кухненския под. Но най-важното е… Скутър, нима не виждаш какво прави той с тази проклета маса, въпреки че отгоре й има печатарска преса? Ами с железния стълб? С идиотския железен стълб?
Скот вижда. Отначало не вярва на очите си и естествено не му се иска да повярва. Голяма маса, заедно с поставената отгоре й ръчна печатарска преса „Стратън“, която тежи поне двеста и петдесет килограма, е преместена поне на метър от първоначалното си място. И това не е зрителна измама, защото Скот вижда квадратните отпечатъци от краката на масата в пръстения под. Още по-тревожно е положението с железния стълб, който завършва с плосък метален фланец. На боядисания в бяло фланец се крепи носещата греда, минаваща под кухненската маса. Скот вижда тъмния правоъгълник върху белия метал, където е бил върхът на стълба. Опитва се да прецени на око ъгъла на наклон на стоманената подпора и не може… засега. Но ако съществото продължи да обтяга веригите си със същата нечовешка сила… ден след ден…
— Тате, може ли да опитам още веднъж?
Скутър въздъхва. Скот се обръща, за да погледне това ненавистно, плашещо, любимо лице.
— Тате?
— Давай, докато не ти изскочат зъркелите! Давай и дано успееш.
18.
В кабинета над обора цари тишина. Горещо е, тя е ранена, а съпругът й е мъртъв.
В спалнята за гости цари тишина. Там е студено и съпругът й си е отишъл.
В спалнята на хотел „Еленови рога“, където те лежат заедно — Скот и Лизи, „ВЕЧЕ СМЕ ДВАМА“ — цари тишина.
После живият Скот започва да разказва за онзи, който е умрял през 2006 година и си е отишъл през 1996, и доводите срещу безумието не просто пропадат с тихи, съскащи звуци; за Лизи Ландън те най-накрая се сгромолясват с гръм и трясък, рухвайки напълно: и всичко вече е постарому.
19.
Зад стените на стаята им в „Еленови рога“ вятърът вие и прогонва облаците. Скот млъква и отпива от чашата с вода, която винаги стои до леглото му. Паузата нарушава хипнотичната му регресия. Когато заговаря отново, вече разказва, вместо да преживява случилото се:
— Направих още два опита. После се обвинявах, че последният ми опит е довел до смъртта му. Мислех го чак до тази нощ…, но сега, след като ти разказах за случилото се — и се чух как ти разказвам… Не знаеш колко ми помогна. Предполагам, че психоанализата е тъкмо това — възможност да споделиш проблемите си, нали?
— Не знам — вдига рамене Лизи. Нито пък я интересува. — Баща ти обвиняваше ли те? — добавя и сама си отговаря: „Естествено, че те е обвинявал.“
За пореден път подценява сложните отношения в малкия триъгълник, съществувал известно време в изолираната фермерска къща край Мартенсбърг, щата Пенсилвания. Защото след секундно колебание Скот поклаща глава.
— Не. Щях да се успокоя, ако отново ме беше прегърнал, както бе сторил след първия ми опит, и ми беше казал, че вината не е моя, че никой не е виновен и че причината е лошата кръв — като рак, церебрална парализа или нещо подобно, — но не направи и това. Вместо това ме отблъсна с ръка… бях като марионетка, на която са отрязали конците… и след това ние просто… — В изсветляващия мрак Скот обяснява мълчанието си относно миналото си с един ужасяващ жест. За секунда притиска показалец към устните си (под широко отворените му очи сякаш се появява бледа удивителна) и го задържа: — Ш-ш-ш-ш-шт.
Лизи си спомня какво се бе случило, след като Джоди забременя и си тръгна, и кима, за да покаже, че разбира. Скот й отправя благодарствен поглед.
— Три опита всичко на всичко — възобновява той разказа си. — Вторият беше три-четири дни след първия. Дадох всичко от себе си, но резултатът беше същият.