През дебрите на Балкана

— Да, безотговорно беше. Един удар с ножа, и щеше да бъде обезвреден!

— Но всичко стана толкова внезапно! Човек не можеше дори да се опомни. Едва се бяха озовали между нас, и в следващия миг изчезнаха.

— Но как се бяха качили в гълъбарника?

— Сигурно през мястото, където е сеното.

— Откъде да знаем, че някой ще ни подслушва оттам? Кой изобщо им е казал, че ще се събираме, и то заради тях?

— Дяволът им е подшушнал. Всички тези гяури дяволът ги е довлякъл. Затова още приживе се погаждат с него. Никой друг не би могъл да им го каже. Но горко им, ако дойдат в Остромджа! Тогава и четиримата ще идат в ада!

— Хм! Всъщност нас двамата това изобщо не ни засяга. Ние сме само куриери и за това ни плащат.

— Но щом някой ми плаща, аз съм негов приятел и съм на негова страна.

— Дори ако трябва да извършиш убийство ли?

— Защо не, ако носи пари? Да не би да е грях да убиеш някой гяур?

— Не, дори е много достойно дело. Който убие християнин, се изкачва с цяло стъпало по-високо към седмото небе. Това е старото учение, за което за съжаление днес хората не искат и да чуят. Сърбят ме ръцете да изпратя на този чужденец един куршум, ако дойде в Остромджа.

— И аз съм на разположение.

— Помисли само каква изгода ще имаме от това! Ще ни платят много добре, а освен това наше ще е и всичко, което вземем от него. Само конят му би бил цяло състояние за нас. Ако го закараме в Стамбул, управителят на султанските конюшни ще ни плати за него много пари.

— Или абсолютно нищо!

— Охо!

— Ще ни пита откъде сме го взели.

— Наследили сме го, естествено.

— Откъде ще вземем тогава родословното дърво на коня, което всеки купувач иска да види и получи?

— Човекът сигурно го носи у себе си. Така че ще попадне в ръцете ни. Само се страхувам, че няма да сме онези, които ще получат прекрасния жребец.

— Защо?

— Манах ал Барша и Баруд ал Амасат са също достатъчно умни.

— Хм! Така е. Но лесно бихме могли да ги измамим.

— Как?

— Като премълчим, че чужденецът е заминал за Дойран. Ще му кажем само, че е избягал и вероятно е тръгнал към… към… към някое селище, чието име още не можем да измислим. Вдругиден ще потеглим за Дойран и ще причакаме четиримата негодници.

— Тази идея е великолепна. Но предполагам, че Манах и Баруд няма да се хванат.

— Ако го направим много глупаво!

— Кой би могъл да знае колко време ще ни трябва, за да ги намерим!

— По-малко от час.

— Убеден съм в противното. Знаем само, че трябва да идем при развалините. Но там бихме могли дълго да търсим.

— Забрави ли, че трябва да се обърнем към стария мюбарек?

— Много добре го знам. Но първо се пита дали наистина са му казали къде точно ще бъдат и, второ — ние изобщо не познаваме стареца. Кой го знае що за човек е!