Хроника на птицата с пружина

През тези два месеца бях имал отношения с жени в сънищата си, или в някакъв свят, който в рамките на моя си речник можех да нарека единствено сън: с Крита Кано и с жената от телефона. Но сега, като се замислих, осъзнах, че са минали два месеца, откакто съм спал с истинска жена в истинския свят. Както лежах на канапето и гледах ръцете си върху гърдите, започнах да си мисля за последния път, когато бях видял тялото на Кумико. Спомних си нежната извивка на гърба й, докато й вдигах ципа на роклята, и миризмата на парфюма зад ушите й. Но ако онова, което тя ми казваше в писмото, бе необратимата истина, вероятно нямаше да спя никога отново с нея. Беше го написала пределно ясно и окончателно; какво друго можеше да бъде това освен необратимата истина?

Колкото повече си мислех за възможността отношенията ми с Кумико вече да са минало, толкова повече ми липсваше нежната топлина на тялото й, което някога ми бе принадлежало. Беше ми хубаво да спя с нея. Беше ми хубаво, разбира се, и преди да се оженим, но дори след като минаха няколко години и първоначалната тръпка поотслабна, пак ми беше приятно да се любя с Кумико. Тесният й гръб, тилът й, краката й, гърдите й: спомнях си все така ярко допира до всяка част от нея. Спомнях си всичко, което съм правил и което е правила тя, докато сме се сливали.

Сега обаче Кумико бе сляла тялото си с човек, когото не познавах — и то с необузданост, каквато трудно си представях. Беше открила в това наслада, каквато не бе получавала от любенето с мен. Докато го е правела с него, тя вероятно се е гърчела и извивала така, че леглото е подскачало, стенела е, та са я чували в съседната стая. Вероятно е вършела неща, каквито не е вършила никога с мен. Отидох до хладилника, отворих го и извадих една бира, която изпих. После хапнах картофена салата. Прииска ми се да послушам музика и настроих тихо радиото на станция за класическа музика на къси вълни. „Днес съм много уморена — все повтаряше Кумико. — Нямам настроение. Наистина. Извинявай.“ А аз отговарях: „Не се притеснявай, не е болка за умиране.“ След като свърши Серенадата за струнен оркестър на Чайковски, пуснаха кратка клавирна пиеса, звучеше ми като Шуман. Беше ми позната, но не помнех заглавието. Щом свърши, водещата обясни, че това била седмата от „Горските сцени“ на Шуман, озаглавена „Птицата като пророк“. Представих си как Кумико движи хълбоци под другия мъж, как вдига крака, как забива нокти в гърба му и се гъне върху чаршафите. Водещата каза, че Шуман е създал фантастична пиеса, в която тайнствена горска птица предсказва бъдещето.