Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Няма защо. Вече видя какво могат стреличките и може би ще искаш сам да се научиш да ги използваш?
— Разбира се!
— Добре. Тогава утре ще ти покажа — може би ще можеш да уловиш нещо за вечеря, нали?
— Докога… — Саймън намери едно клонче и разрови жаравата, — докога ще пътуваме заедно?
Тролът присви очи и почеса гъстата си черна коса.
— О, поне известно време. Ти отиваш в Наглимунд, нали? Е, аз съм сигурен, че ще извървя По-голямата част от пътя натам. Така добре ли е?
— Да… ъъ, да. — Саймън се почувства много по-добре. Облегна се назад и размърда босите си пръсти пред жаравата.
— Все пак — каза Бинабик — все още не разбирам защо искаш да отидеш там. Разправят, че крепостта Наглимунд се подготвя за война. Носят се слухове, че принц Джосуа, за чието изчезване знаят дори и в отдалечените райони, из които съм пътувал, може би се крие там и се готви за война срещу брат си — краля. Не си ли чувал тези слухове? Защо, ако мога да попитам, отиваш там?
Моментното безгрижие на Саймън изчезна. „Малък е — укори се той, — но не и глупав“. Наложи си да поеме дъх, преди да отговори.
— Не ги разбирам много тези работи, Бинабик. Родителите ми са мъртви… а имам приятел в Наглимунд… един арфист. — Всичко това беше повече или по-малко вярно, но доколко звучеше убедително?
— Хм. — Бинабик седеше със затворени очи. — Вероятно има подобри места от една крепост, която се готви за обсада. И все пак явно имаш смелост, след като си тръгнал сам. „Храбростта и глупостта често живеят в един дом“, както казваме ние. Може би ако не харесаш мястото, в което отиваш, ще дойдеш да живееш с нас, кануките. От теб ще излезе доста внушителен трол! — Бинабик се разсмя — висок, глупав кикот, подобен на писукането на катерица. Въпреки обтегнатите си нерви Саймън не можа да се сдържи и също се разсмя.
От огъня беше останала само тлееща жарава и гората наоколо тънеше във всепоглъщаща непрогледна тъмнина. Саймън беше издърпал наметалото си плътно до брадичката. Бинабик разсеяно прокарваше пръсти по дупките на свирката си, загледан в кадифеното късче небе, мержелеещо през една пролука между дърветата.
— Виж! — каза той и посочи с инструмента някъде в мрака. — Виждаш ли?
Саймън приближи главата си до главата на малкия мъж. Горе не се виждаше нищо, освен тънка ивица звезди.
— Нищо не виждам.
— Не виждаш ли мрежата?
— Каква мрежа?
Бинабик го изгледа с недоумение.
— На нищо ли не са ви научили във вашия замък? Мрежата на Мезумийру.
— Кой?
— Аха! — Бинабик отново вдигна глава. — Звездите. Това струпване, което виждаш над тебе, ето там: това е Мрежата на Мезумийру. Казват, че я хвърлила, за да улови съпруга си Исику, който я напуснал. Ние, кануките, я наричаме Седа, Майката на мрака.
Саймън се загледа нагоре в неясните точки; ако присвиеше очи, можеше да види в звездния куп някаква странна фигура.
— Толкова са бледи…
— Небето не е ясно, прав си. Казват, че Мезумийру предпочита така, защото иначе ярката светлина, която струи от мрежата й, ще предупреди Исику и той ще избяга. Макар че често има облачни нощи, тя още не го е уловила…
Саймън примигна.
— Меза… Мезо…
— Мезумийру. Мезумийру, Лунната жена.
— Но нали каза, че твоите хора я наричат… Седа?
— Точно така. Тя е майка на всички, според вярванията на кануките.
— Тогава защо я наричаш — Саймън посочи нагоре — Мрежата на Мезумийру? Защо не Мрежата на Седа?
Бинабик се усмихна и повдигна вежди.
— Добър въпрос. Моите хора наистина я наричат така — или по-точно, те казват „завивката на Седа“. Все пак аз пътувам повече и научавам други имена, а и нека не забравяме, че тук първи са били ситите. Именно те преди много време са дали имена на всички звезди.
Известно време тролът и Саймън мълчаливо съзерцаваха черния покрив на света.
— Знам я — каза внезапно Бинабик. — Ще ти изпея песента на Седа — или поне част от нея. Все пак това е много дълга песен. Искаш ли?
— Да! — Саймън се сгуши още по-плътно в наметалото си. — Пей, моля те!
Куантака, която спокойно похъркваше в краката на трола, се събуди и вдигна глава, огледа наоколо и нададе тих вой. Бинабик също се огледа с присвити очи, опитвайки се да проникне през мрака оттатък лагерния огън. Миг по-късно, явно доволна, че всичко е наред, Куантака побутна Бинабик с голямата си глава, после легна и затвори очи. Тролът я погали, взе свирката си и изсвири няколко подготвителни тона.